Това беше последното желание на Мария Коева, дъщерята на легендарния Тодор Александров

На 10 януари т.г. се навършиха десет години от кончи- ната на Мария Александрова - Коева, а на 19 януари - 95 г. от нейното раждане.

Това е поводът, да почетем паметта й като използваме два разговора с нея от 1991-а и 2001 г., частично публику­вани във в."Македония", и един разговор, останал досега неотпечатан, непосредствено преди нейната смърт... Под­брахме от тях онова, което характеризира най-ярко лич­ността й.

Със смъртта на Мария Коева беше прерязана пъпната връв на онова време, което раждаше титани и нашето вре­ме, времето на модерните андрешковци-виртуози да се плъзгат по повърхността на събитията и да търсят единст­вено лични облаги.

Мария Коева, която людето в Македония почтително наричаха "тетка Мария" дочака с възторг промяната през ноември1989 г. и погледна с вяра на откъсващата се от Югославия Македония.

Тя много бързо се прости с илюзиите за лесен преход към по-смислени отношения между България и Македония

и с нарастваща тревога следеше как стремежа към власт и пари деформира дейците на днешните ВМРО-организации и в Скопие, и в София. Но тя знаеше, че идеите на ВМРО са много по-възвишени от амбициите и заблудите, и че тази организация винаги е отстоявала изконните интереси на бълга­рите покрай Вардар и в Беломорието.

Госпожо Коева, разкажете нещо за дет­ството си. Кога почувствахте духовно­то присъствие на баща Ви?

Всичко в моето детство аз свързвам с брат ми Александър. Със Сашо, както го наричахме, сме родени в една и съща нощ - той на 18 януари 1918 г., а аз на 19 януари 1920 г. в София. Още помня щастливите рождени дни, които правехме заед­но. Бяхме много привързани един към друг. Чув­ствайки се по-голям той винаги ме закриляше и в най-трудните моменти беше до мен. Сашо по­чина на 49 години в Париж, където след големи пречки успя да замине на лечение с материална­та помощ на българи от САЩ и Канада. Много ми е мъчно, че не можа да доживее до промени­те у нас, когато отново името на баща ни се тачи. Колко ли би бил щастлив да види паметника му в Кюстендил възстановен!

Растяхме, заобиколени от нежните грижи не са­мо на майка ни. Баща ми имаше шест сестри, три от които със семействата си живееха в София. Майка ми имаше две сестри и двама братя, като прибавим баба ми Мария, майка на баща ми, и ба­ба Мария и дядо Тома Баялцалиеви, родители на майка ми, ще добиете представа колко много род­нини имахме. Всички те полагаха изключителни грижи за нас. Правеха всичко възможно да не по­чувстваме липсата на баща ни.

Нашият дом беше отворен за всички. Не пом­ня да сме сядали сами на масата. Постоянни гос­ти ни бяха вдовици на войводи или на четници, за­гинали за Македония. Всекидневно идваха хора за помощ, за препоръка от майка ми за намиране на работа или за някоя друга услуга. Майка ми беше общественичка, беше много уважавана, имаше връзки с влиятелни хора и постоянно помагаше, когато имаше възможност.

Като мисля сега за тези години, имам чувст­вото, че първата дума, която съм чула при поя­вяването ми на този свят, е Македония. У нас от сутрин до вечер се говореше за Македония, за жи­вота на българите там. Говореше се как е било в Щип, какво е ставало в Гевгели, откъдето е май­ка ми, колко красив е Солун и пр., и пр. Всички - и домашни, и гости - тъгуваха по родния край, по напуснатите домове, по родните реки и планини. Струва ми се, че точно тази болка, тази мъка пре­мина и у нас. Тя съхрани духа у потомците на бъл- гарите-бежанци от Македония, тя поддържа и до днес любовта ни към многострадалната Македо­ния, тя ни вдъхва надежда за бъдещето.

Трудно ми е да ви кажа кога съм почувствала, че баща ми е вършил нещо, което е различно от това, което бащите на другите деца вършат. Веро­ятно вниманието и любовта, които навсякъде и всякога ни бяха засвидетелствани, много рано са ни подсказали, че баща ни е отдал живота си на не­що значимо.

Нима мога да забравя хилядите хора, които се стичаха на 31 август всяка година на Пирин, за да се поклонят пред гроба му и на загиналия с него верен четник Панзо Зафиров? През онези годи­ни трудно се отиваше на гроба. Дълги върволи­ци от мулета, на които се качваха жените и деца­та, се нижеха през урви и тесни пътеки нагоре към малкия параклис "Св. Илия". Не мога да забравя панахидите в София, Варна, Кюстендил, Плов­див, Кърджали и другаде, където хората затваря­ха магазините в знак на траур и поставяха черни знамена.

През лятото на 1926 г. майка ми по препоръка на лекарите ни заведе на море във Варна, край ма­настира "Св. Константин". Още първата вечер, когато отидохме на вечеря в казиното, оркестъ­рът ни посрещна с "Изгрей зора на свободата" и всички хора станаха на крака. Бяхме много сму­тени. Не помня колко пъти се повтори това, ве­роятно докато майка ни се е намесила и е помо­лила запалените патриоти-музиканти да преста­нат по този начин да изразяват чувствата си. Във вашия дом говореше ли се за убийс­твото на Тодор Александров и какво зна­ехте вие за този злощастен за българ­щината ден - 31 август 1924 г.? У нас винаги се е говорило за убийството на ба­ща ни. Говори се и до ден днешен: Кой и защо? Този въпрос занимава и много историци. Смятам, че сега, след разсекретяването на много архиви, те ще имат възможност да посочат същинските подбудители на покушението.

Майка ви как се отнасяше към различ­ните фракции на ВМРО - михайловис- ти, протогеровисти, федералисти. Не възприемаше ли това разцепление ка­то кощунство над святото дело, за ко­ето загина Тодор Александров? До убийството на баща ми нямаше разцепление в Организацията. Не говоря за федералистите. Не помня да е ставало дума за такава група. Разбира се, имам предвид по-късните години, когато някои неща започнаха да ми стават ясни. Майка ми беше във връзка с дейците и от двете страни и полагаше усилия да се преодолеят разногласията, но както знаете без резултат. И тогава дойде страшното. Бях 8-9-годишна, когато започнаха взаимните из­бивания. Помня добре как не смеех да вдигна слу­шалката, когато телефонът иззвъняваше. При всяка нова жертва някой веднага се обаждаше у нас. Май­ка ми се разстройваше, идваха разтревожени хора, коментираха случилото се, вайкаха се, независи­мо към коя от страните принадлежеше убитият.

Хората и от двете групировки по това време - миайловисти и протогеровисти - бяха последова­тели на баща ми, вярваха в неговите идеи и за тях разцеплението беше кощунство спрямо святото де­ло, за което загинаха хиляди поборници.

Вашият живот обхваща три епохи - края на Тре­тото българско царство, времето след 9 септемв­ри 1944 г., и времето след промените от 10 ноемв­ри 1989 г. Как делото, чи­ето въплъщение е ваши­ят баща, и неговата лич­ност се проектират вър­ху екрана на тези корен­но различни в идеологичес­ко и политическо отноше­ние епохи?

Сложно е да се говори за тези три епохи. Аз съм израснала в тях. Бях на 24 години, когато дой­де 9 септември 1944 г. Тогава преживяхме много катаклизми. Знаем какво се случи след сеп­темврийските събития, но общо взето, до тези събития баща ми беше уважаван, той бе почитан, той е, пак ще кажа, от малкото водачи, както ис­кате го оценете, както искате го наречете, които станаха още приживе легендарни. Независимо от вътрешнооранизационните борби след неговото убийство той остана обединителната личност, пред която се прекланяха всички истински пат­риоти и независимо от правителствата, които се сменяха, той си остана недосегаем за партизанс­ките боричкания и респектираше и привържени­ци, и врагове. Може би това се дължеше на обс­тоятелството, че идеалът тогава беше Македо­ния, не само за бежанците, дошли откъм Вардар или от Егея, а за целия народ. А след 9 септември знаете как се развиха събитията. Отрицателното отношение на управляващите към баща ми беше ясно изразено. За нас специално, за моето семейс­тво, за близките ми, това бяха доста тежки годи­ни, но постепенно по-късно, предимно млади ис­торици, които бяха се поровили из архивите, ви­дяха, че нещо липсва в нашето познание за бъл­гарската история, разбраха, че нашата история е доста променена, фалшифицирана, и започнаха да публикуват документи и да реставрират истина­та. В началото на осемдесетте години и изобщо цялото това десетилетие след 1980 г. ни изненада с публикуването на интересни статии, изследва­ния и документи, които поглеждаха историята от един коренно различен ъгъл. Тези статии и изс­ледвания се посрещаха с голям интерес, с въоду­шевление в нашите среди.

Няма да забравя, когато за първи път бе изпята на тържествено събрание народната песен, посве­тена на баща ми, "Нещо ке те прашам бабо." Пос­ледваха бурни аплодисменти и след продължите­лен бис тя бе повторно изпълнена. Имах чувство­то, че сградата ще се събори от аплодисментите, от възторга. Имаше подчертан дух на едно възраж­дане, а сега, след последните промени, процесите са толкова сложни, но дано всичко да върви добре за България.

Сърдечно благодаря на всички, които след 10 ноември 1989 г. допринесоха за събуждането на интереса към делото на Тодор Александров. Бла­годаря на тези, които помогнаха да бъде възста­новен неговия паметник в Кюстендил, а след то­ва - и на гроба му в Пирин. И правителствата, ко­ито идваха на власт, показваха наистина едно доб­ро национално чувство и с много искрено отно­шение на почит към делото на баща ми. Тържес­твеното честване на 110-тата годишнина на Тодор Александров в НДК беше признание, че баща ми не е представител само на една организация, на една група или само на бежанците от Македония и на техните потомци, а е личност от общонацио­нално значение и величина.

Вашият брат Александър, който почи­ва в Париж през 1967 г., е също част от онази семейна атмосфера, в която сте раснали, живели и осъзнавали значи­мостта на една личност, чиито наслед­ници сте вие. Как той се отнасяше към делото на Тодор Александров? Раната на моя живот е ранната смърт на моя брат Александър, който почина в Париж през 1967 г. Той беше завършил Американския колеж тук, след това завърши строително инженерство в Мюнхен, тогава тук нямаше такава специалност. Беше приз­нат математик и много известен инженер. Беше го­лям патриот, вълнуваше го съдбата на Македония, на България, съдбата на нашия род. Даже беше съб­рал портрети на близки наши роднини, имал е, из­глежда, идеята да възстанови родословното ни дърво. Боли ме за него страшно. Ние сме родени в една и съща нощ, на една и съща дата през две го­дини. Той е с две години по-голям от мен. Роден е в 1918 г. По начало беше добър човек и много оби­чан от приятели, съученици. Заболя през 1966 г. и по препоръка на лекарите трябваше да замине вед­нага за Париж да се лекува при известния специа­лист по болестите на кръвта професор Мате. И ду­ма не можеше да стане за държавни разноски. Бор­бата беше много дълга, докато му разрешат да оти­де със собствени средства, което се осъществи към края на 1966 г. Наши приятели-емигранти от САЩ и Канада, научавайки за заболяването му, изпра­тиха на мое име чек от 1000 долара и писмо. Не ис­кам да си спомням какви срамни сделки и кандър- ми трябваше да преживея, докато успея да приве­да тези долари на брат ми, което забави доста не­говото заминаване и безспорно, лечението закъс­ня. Всъщност той почина от преоблъчване. Тряб­ваше да приемем да бъде кремиран...

В Париж при кремирането на брат ви идва и цялото дружество "Тодор Алек­сандров" от Брюксел. Как възприехте тези млади хора, все емигранти от Ма­кедония, които са демонстрирали тол­кова искрено своята почит и респект към делото на баща ви?

Церемонията по кремирането на брат ми бе бе­лязана от това мило присъствие на дружество "То­дор Александров" от Брюксел. Няма да забравя как преди кремацията някой трябваше да слезе в подземието, за да бъдат идентифицирани тленните останки на брат ми. Тогава председателят на дружеството Георги Данев слезе долу и когато ковчегът се появи, той бе обвит с червено-черно- то знаме на ВМРО, донесено от Данев специално за погребението. След това се видях за малко с тях. Тази среща ще остане незабравима за мен. Те­зи тогава млади хора пламтяха от любов, респект и почит пред делото на баща ми, тревожеха се за съдбата на българщината в Македония.

Неописуемо е връщането ми обратно в София. Аз трябваше да нося урничката с праха на брат ми в собствените си ръце... Опелото се извърши в цър­квата "Света Неделя" на 12 септември 1967 г. Изоб­що споменът за брат ми ме изпълва с особена бол­ка. Ако беше останал жив, днес той щеше да бъде особено полезен.

Пропуснах да кажа, че той имаше покана от Брюксел. Една наша близка, негова съученичка, която го посещаваше в болницата в Париж, го по­питала: "Сашо, ти колко дни искаш да останеш в

Брюксел?" А той, понеже е бил вече много бо­лен, с ръце дал знак - 10. Изобщо връзката с мла­дежите от Брюксел е един светъл лъч в тези тол­кова трагични за мен дни. Ето сега си спомням, че тези същите младежи, докато е лежал в париж­ката болница, са му изпратили първи и втори том от спомените на Иван Михайлов. И именно то­гава той е бил поканен да им гостува в Брюксел. По-късно аз пренесох "Спомени" на Иван Михай­лов през границата, но как, сама си знам

Спомняте ли си, кога за първи път оти­дохте в Македония, и кое е най-силно­то ви впечатление оттам?

Не мога да си спомня кога. Но мога да си спомня една екскурзия, далече преди 10 ноемв­ри 1989 г. Аз имам там братовчеди, с които се ви­дяхме тогава. Нямаше случай, когато се срещах с местни българи, да не говоря за роднините си, хора чужди, като разберяха коя съм и откъде съм, винаги се отнасяха с голямо уважение. Където и да отидех, кажех ли, че съм от България, най-ес­тествено реагираха: "Аз имам брат в София." Дру­ги казваха за сестри, чичовци, лели, които живе­ели в Кюстендил, Плевен, Варна. Това беше съв­сем непринудена реакция. Може би несъзнател­но се демонстрираше една кръвна обвързаност между българите отсам и зад границата, въпре­ки системно насажданото българомразие. Къде­то и да отидех - в Щип Прилеп, Велес, Битоля, Ох­рид, Струга, станеше ли дума, че сме от Бълга­рия, веднага се струпваха хора, за да си говорим за неща ,които ни свързват. За съжаление сърбо- комунизмът при тях създаде една прослойка от еничари, която е подчертано враждебна към Бъл­гария. Принадлежащите към тази прослойка са просто насъскани от една примитивна и недос­тойна антибългарска пропаганда. И мене много ме боли всеки път, когато прочета как и сега в Македония пишат против България. Парадок­сът е в това, че във вестниците четеш едно, а ка­то се срещаш с хората там, е съвсем друго. По­вечето от тях се държат много сърдечно и прия­телски. Не говорим за сърбокомунистическите фанатици, които винаги ще лаят срещу майка си, срещу корените си, срещу всичко българско. От 1990 г. насам вие бяхте гост на ня­колко конгреса на МПО. Вашите впе­чатления?

За посещението ми в Щатите и Канада ми е мно­го трудно да говоря. Срещите, които имах на 60-я конгрес през 1990 г. на МПО /Македонска патри­отична организация/ в гр. Индианополис, а и след това , бяха толкова вълнуващи, сърдечни и непри­нудени, че едва ли ще намеря точните думи, за да ги опиша.

От 1922 г., когато е свикан Първият конгрес, досега, независимо от войните, рецесиите или от други събития, поредният конгрес се свиква вся­ка година около края на август и началото на сеп­тември в различни градове на САЩ или Канада. На конгреса идват македонски българи от всич­ки щати на САЩ, както и от Канада и Бразилия.

По традиция на всеки конгрес за главен гово­рител се поканва някой виден политик, известен сенатор или журналист. За голяма моя изненада, а разбира се, и за радост, тази чест тогава беше ока­зана на мен. За пръв път главният говорител беше жена /моя милост/, и то от България. Мисля, че този факт беше приятна изненада и за многобройните почитатели на баща ми отвъд Океана.

Смятате ли, че България прави необ­ходимото в тези трудни за Р Македо­ния времена?

Понякога ми е тежко, че правим толкова мно­го. Мъчим се да бъдем добри приятели, а в пове­чето случаи македонското правителство, по-точ­но някои среди там, се отнасят изключително не- добронамерено към България и всичко, което е свързано с нея. Ясно е, че никой не иска промяна на границата. Искат се само едни добри взаимо­отношения. Искаме тези хора, които са запази­ли българското си самосъзнание, да бъдат оста­вени на мира, да ги оставят, както навсякъде по света, да се чувстват българи. Аз мисля, че пра­вим достатъчно, с най-добро желание да има мир на Балканите. Да не дочакаме, не дай Боже, тези хора да започнат да напускат Македония. Тя има нужда от тях. Те трябва да стоят на място, да се трудят, и да се борят, за да сътворят с общи уси­лия справедливо разрешаване на сегашния кон­фликт./ конфликтът през 2001 г. - б.р./ И горе- долу да се нормализират нещата , което ще бъде от полза не само за Македония, а и за България.

-             Най-съкровената ви мечта за Бълга­рия и Македония?

-         Да имаш мечта в тези объркани времена е нап­раво лукс. Затова аз казвам, че нямам никаква меч­та, но имам едно желание - преди да си оти­да от този свят, да видя нормални отноше­ния между Македония и България. За меч­та не мога да говоря.

Иван НИКОЛОВ