Румен СТОЯНОВ

Когато властващите дружбаши предателски низвергнаха кръстоносния знак, /Е-двойно - б.р./ то бе лукаво разгласявано като грижа за народа. Пък не посмяха да запитат тоя същ на­род сака ли милионите му екав- ци (на запад от разделителната граница Никопол - Солун) да бъдат унизително поставени под якавците. Нека погледнем гнусното им деяние от към Вели­кия брат.

Болшевиците докопват дър­жавното кормило през 1917-а. И на следващата година спретват правописни изменения. Сред тях е прокудването на Е-двойно мигар богохулниците ще търпят да им се пречка тям ненавистни­ят кръст? Заличават го, колко му е, нищо не може да се опре на революционерстващите в тях­ното опиянение от споходилото ги всемогъщество: няма вече буквено кръстоносие, без мно- го-много умуване товарещите му виждат сметката. Мчи как ще пишеш "Вся власть советам!" с тоя омразен християнски знак? Той е трън в очите на бесуващи- те сатанисти.

Украинската комунистичес­ка партия не изостава, ка щяло, па и смее ли, тоже маха Е-двойно от азбуката. Което потвържда­ва, че нашата правописна ре­форма не е нищо повече от низ- копоклонско мероприятие по руско-съветски терк. Земедел­ците прокудват нашия хилядо­летен азбучен кръст само три го­дини подир братушките, сакън, мигар ще останат надирка, изре­чен или не, лозунгът е "Равнис по СССР!" Изхвърлянето на ятовата гласна е двойна угодия, към съветския болшевизъм и към сръбския шовинизъм. Пос­ледното е съвършено ясно про- умяно от германския вестник "Кьолнише цайтунг", поместил статията "Българската буквена война" (11.1.1922. Ето откъс:

Сегашното българско прави­телство, което произхожда от земеделската партия и се подк­репя от умерените социалисти и от т. нар. комунисти, преследва между другото и сближаване с Югославия. С изхвърлянето на тия букви, които не се срещат в сръбската Кирилова забука, то иска да изгради мост към Сър­бия. Преди няколко месеца пра­вителството издаде строги запо­веди до печата и до печатници­те да не употребяват вече тия три букви. (...) Срещу тази раз­поредба въстава българският учен свят. Против заповедта се обявиха университетът начело с ректора и Академичния съвет. Правителството отговори с чув­ствителни парични наказания и заплаши, че ще вземе най-стро­ги мерки. Образованото граж­данство, което и без това мрази земеделското правителство, обяви, че отечеството е в опас­ност.

Щом трябвал (на каква цена?) някакъв мост между България и

Югославия, защо само ние ще го строим и то махвайки безцен­ното Е-двойно? Защо сърболя- та в името на сближението не възприеха тая буква, че тя да ни свърже по-тясно? Защо само ние правим отстъпка (истинско­то нейно име е самопредателс- тво), нали мост щял да сближи двете държави, защо Сърбия ни­щичко не промени в своя право­пис, например да изгони j? В тоя порядък на разсъждения случа­ят с ятовата гласна е неопровер­жима дупедавщина към сръбс­ките домогвания към България.

Най-пряко и неопровержимо доказателство, че изобретява- нето на македонисткия език ста­ва по заповед на съветската ко­мунистическа партия, виждаме в едни факт, който все още е почти неизвестен дори за наши професионални историци, ези­коведи, камо ли за широката об­щественост. Рано-късно той ще заеме своето място сред позор­ните деяния, злостно стоварени връз българи. На бял свят го из­вади д-р Владимир Калоянов с книгата си "Българите в Таврия" ( изд. "Софтрейд", 2005) и от нея, с благодарност, ползвам стати­ята "Опитът за реформа на бъл­гарския правопис". Случаят е тъй отявлено политически, та истината задължава наместо правописна реформа да говорим за политическа. Любят другаря- та да се хвалят, че ограмотяват маси. Но избягват да кажат, де­ка туй само по себе си благород­но дело го вършат с цел да нали­ват в простолюдски глави най- великото учение в историята на човечеството: марксизма-лени- низма, оти без четмо са трудно достъпни за партийни внуше­ния. Онова, което гръмко бива разгласявано като обгрижващо народа, е най-вече фуния, през която да бъдат изливани мъд­ростите на Маркс-Енгелс-Ле- нин-Сталин и тям подгласници. Просветата (ни най-малко я от­ричам) е изопачена в средство за партийна разгласа. И в способ за разцепване на нации, както е би­ло постъпено с българите в Ук­райна.

През 1930 г. към Централния комитет на Комунистическата партия (болшевики) на Украйна имало Централно българско бюро и на 14 януари то поиска­ло да бъде съставена комисия, чиято задача е съставянето на нов правопис. Чрез Съвета на на­ционалните малцинства с тая работа се заема Народният ко­мисариат (министерство, Р. С.) на просветата и така се стига до "Учебник по български език" (1932), в който авторът Делчо Дринов, върху чиято съвест ле­жи главната отговорност за осъ­ществяването на пъкления за­мисъл, излага нововъведенията. Един пример с какви забележи­телни филологически мъдрос- ловия злодейний Делчо обосно­вава правописните промени: "Официалният литературен език в България е езикът на бъл­гарската буржоазия. Литератур­ния език българската буржоазия го използва, за да продължи своето господство над българс­ките работници и селяни в ка­чеството на оръжие в борбата, легална и нелегална, срещу фа­шистката диктатура, за работ- ническо-селска власт и Съветс­ка България".

Друг застъпник да бъде съз­даден "съветско-български език" бил Никола Фуклев. По страниците на вестник "Колек- тивист" той зове да се "проти­вопостави съветската научна теория за българския език на гнилата фашистка теория". В книгата си "Х години на Кола- ровския български национален район 1925 - 1935" пеняви се и Делчо Дринов: "Във фашистка България се намира някой си професор Стефан Младенов, който претендира да е "обекти­вен", "надпартиен", "безприст­растен" езиковед и филолог. Но този"надкласов" и"надпарти­ен" професор веднага показва своята истинска фашистка същ­ност, когато дума става за СССР. Този учен-шовинист до­казва на страниците на дебело­то списание на Българската академия на науките (книга ХХ111, София, 1934 г.), че бъл­гарската писменост не се допус­ка в такива страни като Гърция, Югославия, Румъния, Турция и "дори в Русия".

Делчодриновият проект об­хващал 53 машинописни страни­ци, включващи Ботевия "Хаджи Димитър", че да онагледи като как ша изглежда туй пролетарс­ко изделие. Ето поучително от- късленце:

Тоз, којто падне в бој за сво­бода,

Тој не умира, него жалејат:

Зем'а и небо, зв'ар и природа,

И пефци песни за него пејат.

Азбуката била сведена до 29 знака. Сред пожертваните била и ятовата гласна. Промените въздигнали господството на фо­нетичния принцип над истори­ческия и морфологичния: исток, зграда, шес, фърлям, секи и прочие тъпоумности, а че и уродливости.

На 30.10.1930 Колегията на украинския Народен комисари­ат на просветата приел "Основ­ни правила на българския пра­вопис". Трябва да знаем имена­та на измайсторосалите го: про- фесорята Н. С. Державин, М. К. Грунський, Л. А. Булаховский; старши научният сътрудник Д. Дринов, доцент Б. Малчев (Ген­ко Кръстев); литераторите Ге­орги Бакалов, Марко Марчевс- ки и Величков; учителката Н. Генчева; партийните дейци С. Спасов, Семенов, Н. Грънча­ров, Деведжиев и Полоцька. За­седанието ръководил комиса­рят, сиреч министърът, на прос­ветата Н. А. Скрипник.

А под "Основни правила" се мъдрят собственоръчните под­писи на Малчев, Державин, Ба­калов, Грунський, Семенов, Спасов, Генчева, Д. Соломо- нов, М. Младенова Величков, Дринов, Булаховский, Марчев- ски. Двамина от тях имат място в българската литературна ис­тория: Марчевски и Бакалов, то­зи е и дописен член на Академи­ята на науките на СССР (1932), тъкмо след украинските му под­визи. Ликовете им красят три- томния "Речник на българската литература" (БАН, 1976), но техните изстъпления срещу българщината си подминатич- ки, ка щяло да мърсим партий- новерните си книжовници.

Недъгавото кривописенце останало на хартия: против се обявила Българската комунис­тическа партия, защото ако по него обучават пристигащи от родината млади политемигран­ти, след тяхното завръщане той ще им пречи. За отказа тоже допринесъл и завоят в съветска­та политика досежно народнос­тите и възнамеряваната промя­на била изневиделица окачест­вена, дюю, като "ляв уклон на културния фронт". Обръщайки се гаче фурнаджийска лопата дотогавашниият възхвалител "Колективист" пуска редица пи­сания, разгромяващи деянието. Между тях статия против Дри­нов Делчо (17.7.1933), а подир четири дни излиза и негова ста­тия "За незабавно оправяне на грешките", значи по заповед на висшестоящи он си прави дру­гарска самокритика, зер опъне ли се... Товарещ Скрипник го са­моубили, пък на 18.3.1936 същи­ят вестник уведомява за преж­девременната кончина, тъй де, на баш правопишещий Делчо. Не знам как съветските (по)тай- ни служби наричали подобни съвпадения, тук им викат зами- тане на следи. Подир смъртта на Дринов продължило охулва- нето му, заедно с Фуклев, който скоро изчезнал в кървавите ста­лински чистки. Любопитно: Ма­рин Дринов има пряко участие в утвърждаването на първия официален правопис (1899), уза­конил несправедливия превес на североизточните говори над югозападните, което дълбоко ги ощетява и по-късно много ще улесни македонисткото езико- отцепничество. Неговият пле­менник Делчо Дринов ратува също за разпокъсване на бъл­гарската езикова площ. Мчи да не би тая стръв към поменатото разпарчетосване да им е семей­но заложено?

От гореказаното, въпреки не­говия крайно сбит вид, става яс­но, че съветско-украинската българска словесност (1930), по­точно запъртък, изпреварва с 14 години избабуването на македо- нистката (1944). Следователно първото езикопрестъпление срещу България осъществено е в страната на Ленин-Сталин и неговите замислители, извър­шители са комунисти. Още по­следователно и неопровержи­мо: язикот продължава, уви, тоя път успешно, делото на своето пометнато украинско братче.

Преценена со задна дата, Дел- чодриновщината представлява главна репетиция за кървавото пръкване на македонисткия ко- пелдак. И съвсем ясно виждаме цяла - никак случайна - верига от мерзки посегателства срещу българщината: добруджанска, тракийска, македонска нация (според кроежите на Коминтер- на, съвпадащи с желанията на ве­ликите сили нашето милодраго отечество да бъде слабо, за ко­ето също имат заслуги); шопска, торлашка народност (Сърбия); турчеещи се помаци (Турция); славяногласни елини, помашки език (Гърция). Всички тия по- пълзновения имат обща цел: да омаломощят България, да от­къснат живи късове от многост­радалната й плът и да облагоде­телстват нейни врагове. Всяко премълчаване на тия злостор- ничества равнозначи, независи­мо по какви съображения, с тях­на подкрепа. Ради непредвиди­ми съображения украинският напън за отцепване спрямо Бъл­гария пропада. Но съветска Ру­сия не спира да работи против нея и пренася борбата си в Ма­кедония, където е изведена до успешен завършек. Интернаци­оналът, послушен изпълнител на КПСС, вече не съществува, но е дал своя важнейш принос за утвърждаване и разрастване на македонизма. Нека припомним три години: през 1930 е постано­вен съветско-българският пра­вопис в Украйна, през 1933 той е отхвърлен, през 1934 Кому­нистическият интернационал възгласява, че има македонска нация. А ние?

През XIII - XV век испанци създават поезия на език, който не е тям родният: на галисийско- португалски, защото смятат, че той изразява стихотворна изящ­ност по-уместно от техния, кас- тилския. Най-значителният представител на това направле­ние бил не кой да е, а самси дон Алфонсо X Мъдрия (1221 - 1284), кралят на Кастилия. Ония произведения и творците им за­емат, поотделно и съвкупно, свое неразлъчно място в нацио­налната литературна история: въпреки, че не са писани на реч­та й. Въпросното стихотворство е известно като испанска гали- сийско-португалска лирика. По­добно явление виждаме и в Пор­тугалия. Жил Висенте (1465 - 1536?) използва пък испански. Ала никой не го изхвърля от португалската литература. Нап­ротив, също като Алфонсо Мъд­рия, Висенте го преподават на всички ученици в страната. Обяснява им се, че той е най-ве­ликият национален драматург. Оставил е 44 пиеси, някои на ис­пански или португалски и ис­пански.

Защо инатски (чети самопре- дателски) държим писмената словесност на Р Македония из­вън всебългарската (по езиков признак, не по държавен) и то при официално становище на БАН, че езикот е "писмено-ре- гионална форма на българския" ("Единството на българския език в миналото и днес", 1979)? Испанци пишат не на испански в продължение на три столетия, а са неотменимо испански твор­ци. Люде, използващи писмено- регионалнатата форма на бъл­гарския език не ги пускаме да припарят в литературата на съ­щия тоя - наш и техен - език. Как става номерът? Хем езикот го броим - правилно - за бугарс- ки, хем книжовността му не е българска. Кое от двете вярно е? Мигар и двете: взаимозик- лючващи се?

От къде идва горното, оче­вадно и смайващо с нелепост, противоречие? От липсата на задълбочена и последователна - държавна - езикова и литера­турна политика: спрямо Р. Ма­кедония и въобще. (Вметка с дървена подметка: оно полити­ка немаме, той я сака и езикова, и литературна; раболепие и чуждоугодничество политика не са, а само това, което означа­ват: раболепие и чуждоугодни­чество). Институтът за българ­ски език и Институтът за лите­ратура трябва най-сетне да изос­тавят своята позорна, че да не тръсна предателска щраусовщи- на и рахатлийска институтщина и да обосноват научно издържа­но, съвсем ясно гледище, а най- важно: да набележат всеобхват­ни работещи мерки, чрез които ще действат за отстояване бъл­гарските национални интереси - понастоящем напълно изоставе­ни - спрямо иженарицаемия ма­кедонски език, в действителност югозападен български, с крайна цел: възстановяване българска­та езикоцелокупност.

Къде е заровено кучето

Ятовата гласна срещаме в български, руски, украински, белоруски, румънски. От всич­ки тях е низвергната. Употреба­та й съхранява понастоящем са­мо църковнобългарският. Е- двойно води начало от старо­българския, но прокудването му започва в руския. Тъй като е пря­ко свързано с разделянето на езиковата ни целокупност, ще хвърлим един поглед към север.

Опирам се на доклада "Гра- фема - орфограма - идеограма" на В. В. Каверина от Московс­кия държавен университет "Ло- моносов". Тя го чете на XII кон­грес на Международната асоци­ация на преподавателите по рус­ки език и литература (МАП- РЯЛ), проведен в Шанхай през 2011 г. и отпечатан с подзагла­вие "Към историята на буквата Е -двойно"ят"в сборника"Рус- кий язмк и литуратура во време- ни и пространстве", т. 1. Каве­рина проследява съдбата на ято- вия знак от възникването на рус­ката книжовност до наши дни.

Ят навлиза в Русия посредс­твом старобългарския. И още от средновековието е, та до ден днешен, признак на висока просвета. За Петър Първи Е- двойно и е не са равнозначни, поради което не посяга срещу ята в тъй наречения граждански шрифт (1708). Когато през вто­рата половина на XIX в. било въ­ведено задължителното начал­но образование, употребата на тая буква силно затруднявала учениците, включително гимна­зистите. Расте броят на искащи­те да бъде тя премахната, особе­но сред учителите. Защитавали я Иван Бунин, Марина Цветае- ва, Михаил Пришвин, Вячаслав Иванов, Александър Блок и дру­ги тежки интелектуалци, учени, философи, вкратце културната върхушка. Но болшевиците ма­хат Е-двойно. Продължителна съпротива оказва и Руската ака­демия на науките: в своите изда­ния прилага стария правопис, включващ Е-двойно, чак до 1929-а, при все че бил е отхвър­лен преди единадесет години. Впрочем БАН тоже отхвърля Омарчевските правописни из­менения (1921). За да наложи прясно въведените правила съ­ветската власт прибягва до голе­ми глоби с по 10 000 рубли, от пе­чатниците изземва прокълнати­те букви, сред тях ?. Бъдещият академик Дмитрий Лихачов, то­гава 22-годишен, комунистите ради шеговития му доклад "За преимуществата на стария пра­вопис" пращат четири години в мразовит лагер.

Обаче ЯТ кръстоносец за мнозина, особено между обра­зованите, остава символ на ви­сока словесност; белег за наци­онална самобитност; най-бели­ят лебед на руската азбука; най- руската буква; знаме на белите емигранти; последните го упот­ребяват неотстъпно в задгра­ничните си вестници, списания, книги. В румънския Е-двойно из­разява дифтонга ЕА и съществу­ва до въвеждането на латиница­та (1865). Украинците вместо Е- двойно днес пишат i.

Защо ги казвам тия другозем- щини ли? Те с нашите работи какво общо имат? Сега руснаци вдигат призиви ЯТ да бъде вър­нат. Понеже го свалихме рабо- лепничейки (другарята) към рус­наците, да не стане така, че под­ражавайки на тях ,да го върнем. Поради това съображение нами­рам уместно да кажа следното.

За разлика от упоменатите езици/народи, само за българс­кия Е-двойно обединяващ фак­тор е спрямо целокупността. При нас старобългарското Е- двойно не препраща единствено към висока словесност и прочие, както у руснаците, а е първосте­пенен носител на спояваща на­цията мощ. Ще рече несравнимо по-голяма е нашата нужда от възстановяване ятовата гласна, тя представлява само отпор срещу опростачването на сло­весността, докато значителен дял българоговорещи екат. Тъй че ще ли други славяни върнат Е-двойно, техен е въпрос, наши­те условия, потребности, след­ствия са крайно различни, та по инородни не бива да се водим,а по националня си интерес. Уви, отвикнахме да мислим с наша глава и още повече изгубихме воля да извеждаме до успешен край нам полезни кроежи.