Иван НИКОЛОВ

На 25 януари 2014 г. във Франция беше публикувана сте­нограмата от изказването на външния министър на Гърция Евангелос Венизелос пред Ко­мисията за външна политика и отбрана на Горната камара на френския парламент. Посеще­нието на Венизелос беше част от програмата му за срещи като външен министър на държава, председателстваща Европейс­кия съюз за първите шест месе­ци на годината.

Интересното в разсъждения­та му там беше мястото, отделе­но за отношенията между Гър­ция и Р Македония, както и спо­ра за името и блокирането на бъ­дещото еврочленство на млада­та република.

В последвалата дискусия и от отговорите на Венизелос към поставените от френските сенатори въпроси отново пролича категоричната позиция на Ати­на по проблема с името, но се от­кроиха и някои нови подробнос­ти в гръцката позиция.

Двата въпроса, зададени от сенатора Емери дъо Монтескъо - какви са отношенията на Гърция с Р Македония и в съседна­та държава говори ли се гръцки, станаха повод той да развие те­за, която изненада френските парламентаристи и стана повод за полемики и тълкувания в Ско­пие.

Първо. Венизелос подхвърли твърдението, че проблем в Р Ма­кедония са отношенията между етническите общности, като из­тъкна, че албанците представля­ват 35 процента от населението на младата държава.

Второ. Проблем е псевдомакедонският език, който според българското правителство и българските учени е български език.

Трето. Другият проблем е идеологически.Той засяга пове­че отношенията между София и Скопие и се отнася до изкустве­ния национален идентитет в съ­седната държава. И според него този проблем е много по-голям отколкото е проблемът между Атина и Скопие:" Нашият спор за името е съвсем малък, срав­нен с големите несъгласия с ези­ка и историята...Никой не гово­ри гръцки в Македония."

На конкретния въпрос за име­то той каза, че е наложително да се намери компромис за деноми­нацията на държавата Македо­ния тъй като съществували вече няколко територии, които носят същото име. - Централна Маке­дония със столица Солун, Запад­на Македония, Българска Маке­дония, Албанска Македония.

Без да навлизаме в подробнос­ти, ще отбележим, че Гърция не за първи път търси рамото на България в този спор. И това е не заради истината, а за постигане на преследван от нея политичес­ки резултат. За съжаление в Со­фия наивните патриоти и полити­ци много са доволни когато Ати­на ни "подкрепя" срещу извращенията на миналото ни в Ско­пие. Известно е, че радостта от данайските дарове е кратка и раз­бира се, България не трябва да се хваща на тази въдица. Ако Венизелос говори за езика и истори­ческата истина, той сам влиза в капана, защото не може във Вар­дарска Македония да се говори за фалшифициране на българс­ката история и език, а в Егейска Македония този проблем да не съществува, въпреки че там про­цесите бяха тласнати в друга по­сока, с различни средства и в международна среда, обслужва­ща гръцката политика на про­гонване и асимилиране на бълга­рите.

Безспорно, Гърция ще изпол­зва шестмесечното си председа­телстване на ЕС, за да убеди ев­ропейските и световните поли­тически фактори, в правотата на своята позиция. Тя ще търси и заобиколни пътища и всевъзмож­ни хватки, защото вече умората и отегчението от този спор у мно­го водещи политически личнос­ти в Европа, започва да действа с ефект, обратен на гръцките очаквания.

Включването на албанския фактор в спора за име­то е сравнително нов момент в политиката на Атина. Според в."Вима" през късното лято на миналата година в гръцкото министерство на външните работа е имало няколко заседа­ния при закрити врати, докато се избистри стратегията за привли­чане на държавата Ал­бания и албанците в съ­седните страни като по­мощник в спора за име­то.

В отговорите си пред френските сенато­ри неслучайно Венизелос съзна­телно увеличи процента на ал­банското население в Македо­ния. Това е част от неговата стра­тегия - да използва категорична­та позиция на албанците за по- бързото присъединяване на Р Македония към НАТО и ЕС, за да се увеличават противоречия­та между управляващите в Ско­пие.

***

Идеите на гръцкото Просве­щение и Възраждане се зараждат под влияние на Великата френс­ка революция.Прокламираните от нея "Свобода, братсво и ра­венство" са възприети и от най- изявените дейци на гръцкото движение за свобода и независи­мост. Сътвореният от Ригас Велистинлис "Боен марш" въз­действа подобно на Марсилезата във Франция.Интересно е, че голяма част от дейците тогава ненавиждат Византийската им­перия и смятат, че краят на гръцката държава настъпва през 146 г. с падането й под римско вла­дичество. Демократичните принципи са водещи и десетиле­тия преди това. Да не забравяме, че Катардзис още през 1783 г го­вори, че "има три единоверни на­роди, които са като нас роби и ко­ито използват славянския език в църквите си, т.е. българи, сърби и бошняци." А в издадената геог­рафия през 1791 г. Костандас и Филипидис говорят за "разп­ространяването на българс­кия език в Македония и за българската езикова и кни­жовна традиция в Света го­ра..." /Надя Данова,"Националният въпрос в гръцките полити­чески програми през XIX век",София,1980/.

Освобождението и грижата за уреждането на държавата водят до промени във виждането, средствата и методите за дейст­вие на водачите на вече свобод­ния народ. С речта си на 14 януари 1844 г.,адресирана към противоречи­ето между "външните" и "вът­решни" гърци, тогавашният пре­миер на страната Йоанис Колетис очертава общите граници на стратегията, която Гърция тряб­ва да следва през следващите десетилетия. Първоначално замис­лена и възприета като призив за обединение и преодоляване на противоречията между самите гърци, едно словосъчетание в нея - "мегали идея" - става осно­ва, в следващите години и десе­тилетия, посланието на Колетис да се превърне в дългосрочна програма за развитие на държавата. Мегали идея /голямата идея/ започва да вдъхновява все повече и повече нереалистични амбиции на тогавашните гръцки политици и в тяхното съзнание имперските размери на Византия започват да се претворяват в иде­ята за съвременната гръцка дър­жава. Характерна в това отноше­ние е речта на депутата Клеоменис Икономос пред парламента на15 юни 1848 г. :"Обърнете пог­ледите си към територията на Гръцката империя, за да видите какво притежава Гърция. Вижте цялото гръцко племе, вижте един милион от храбреци, които очак­ват само знак за борба. Цялото Средиземноморие, Мала Азия, Тесалия, Епир, Македония, Йонийските острови, Сърбия, Тракия,България, Дакия, Сирия, всички тези славни провинции, всички тези велики гръцки наро­ди, кръвта на които се сля с на­шата като светло възлияние, ка­то клетва за вечно нерушимо единство, под развятото знаме на народността се обединяват днес за свободна Гърция..."/Пос.с./.

Розовите сънища и видения , за съжаление не са трайни. Само няколко години по-късно гръц­ките политици ще се убедят че останалите християнски народи няма да се примирят нито с въз­становяването на Византийската империя, нито с неограничената власт на фенерското духовенство. Борбата на българите за цър­ковна независимост е първият сигнал, който стряска мечтите за една Гърция, равна на Византия.

Прегрупирането на силите е светкавично. Конфликтът между Цариградската патриаршия и Атинската архиепископия, поро­дил се в 1833 г. през 1850 г. вече е преодолян и силите на двата клира се обединяват за борба срещу българите./Македонци няма. Името "македонец" се появява едва след 1888 г.,когато Сто­ян Новакович създава своята те­ория за отбългаряването на Ма­кедония. - Б.а./.

***

Ферманът на турския султан за създаване на Българската ек­зархия от 28 февруари 1870 г.е сигнал за отприщване на мощна анти българска енергия, която много бързо се превъплъщава в многобройни политически стъп­ки, против българската религи­озна институция. Цялата многопосочна дейност на обединени­те сили на църквата и държавата в предходните 7-8 години, въпре­ки мощната политическа и фи­нансова подкрепа на Атина, не дават резултат. Но те поставят началото на една организирана,целенасочена и все по - фанатизирана нагласа не само срещу Екзархията, но и срещу самото българско население в Македо­ния, което е подложено на неби­вал терор,единствено заради българското му самосъзнание.

Само между 1861 и 1870 годи­на според изследването на Зина Маркова "Българската Екзархия 1870 -1879" в Империята на сул­тана възникват многобройни гръцки просветни структури. През 1861 г. е създаден Гръц­кия филологически силогос, който от 1867 г. дава силна подк­репа на гръцкото учебно дело в Турция. През 1863 г. министърът на просветата в Атина Николопулос издава специален Цирку­ляр, в който се призовават гръц­ките учени и дейци на културата да се включат в борбата за утвър­ждаване на гръцкия език навсякъ­де, където е господствал преди. В държавния бюджет е отделен специален македонски фонд. Особено активна е дейността в районите, където българското население е компактно.През 1869 г. в Атина е създадено Дру­жество за разпространение на гръцката просвета със задача да укрепва просветното дело и гръцкото съзнание предим­но сред "българогласните гърци" в Македония и Тра­кия. В тяхна помощ са създаде­ните по-късно Македонско обра­зователно братство и Тракийс­ко ученолюбиво дружество. А непосредствено след Фермана за създаване на Българската Ек­зархия е учреден и Комитет за борба срещу българските църковни придобивки...

Все пак до Илинденско - преображенското въстание борбата в Македония се води, поне види­мо, с политически и дипломати­чески средства, въпреки перио­дите на силно изостряне и проти­вопоставяне. Гръцката страна е особено непримирима към чл.10 на Фермана, според който се предвижда допитване на населе­нието в македонските епархии дали е за Екзархията или за Патриаршията. За успех се изискват две трети от гласовете да бъдат подадени за предпочитаната църква. Резултатите са катаст­рофални за гърците. Навсякъде миряните масово, над 90 процен­та, се обявяват за Екзархията. То­ва има и своите политически и дипломатически последици. След сложни комбинации на Гърция, в които са включени и руските дипломатически и поли­тически фактори, все пак българ­ското правителство успява на два пъти през 1894 г. и през 1897 г. да издейства най-напред нови берати за екзархийски владици в Неврокоп и Велес, а след това - в Би­толя, Дебър и Струмица.

Обявяването на Българската екзархия за схизматична от все­ленския събор на 16 септември 1872 г. е основен инструмент,с който Гърция и Патриаршията продължават да водят борбата. Техните усилия в следващия пе­риод са в две посоки: предотвра­тяване на опитите за снемане на схизмата и настояване Екзархи­ята да се премести в София и ней­ната канонична власт да се прос­тира само върху епархиите в гра­ниците на българската държава. Годините между Илинденско - преображенското въстание и Балканските войни донесоха смяна на гръцките средства за борба в Македония. Дипломати­ческите и политическите средс­тва бяха изтласкани назад и слу­жеха само като декор на въоръ­жената четническа пропаганда, известна още като андартско движение. В него се открояват две основни фигури, тази на Йон Драгумис, идеологът на органи­зацията и Павлос Мелас, ръко­водителят на въоръжените акции за разправа с екзархистите.

В том втори на труда си "Ос­вободителните борби на Маке­дония" Христо Силянов откри­ва идеологическата обоснова­ност на андартското движение в книгата на Йон Драгумис "Кръв на мъченици и герои". Откъсите от тази книга, които Силянов прави достояние на читателите, са потресаващи с човеконенавистния си патос, изкристализи­рал в една конкретна форма - българомразие. Привеждаме от­късите от тази книга както са да­дени от Христо Силянов: "Василий вместо да ослепи толко­ва хора, нещо варварско, ще­ше да направи по-добре, ако ги беше избил всички. Така хем тези хора нямаше да се измъчват - живи ослепени, хем числото на българите в света щеше изведнъж да се намали с 15 000 души - нещо полезно..." И по - нататък: "Македония - класическа гръцка земя... - има да се отвоюва не от турците, а от българите... " И още: "В миналото гърците имаха за врагове турците, през идващите години ще имат за врагове българите... "

Идеята за въоръжената про­паганда от самото си начало е събрала около себе си видни представители на гръцкото об­щество. Това са журналисти, банкери, офицери и др. Те всич­ки изпълняват повелите на Маке­донския комитет, който е в осно­вата на цялата дейност срещу на­селението, припознало Българс­ката Екзархия като своя църква.

***

Между двете световни войни Македония, според Ньойския договор /1919/ е разделена между Гърция, Югославия и Бълга­рия. Това е отколешната мечта на гърци и сърби, но не и за само­то българско население там, чийто освободителен идеал бе­ше автономията.

Атина успя да наложи заедно с Ньойския договор на България и една Конвенция за взаимно и доброволно изселване на мал­цинствата. Целта беше да бъдат обезбългарени териториите на Западна Тракия и Източна Маке­дония, а в Западна Македония на­селението да бъде подложено на денационализация и асимилация. Стратегията на Югославия беше тотална асимилация на българите във Вардарска Маке­дония. Това силно усложнява от­ношенията между България и двете й съседни държави, които заливат ОН в Женева с оплаква­ния, че София не прави нищо за разтурването на ВМРО, която чрез изпращаните чети в съот­ветните "гръцки"и"сръбски" територии смущавала конституци­онните порядки в тези държави. Отговорът на българската дип­ломация, че ВМРО сама ще се разпусне, щом правителствата в Атина и Белград започнат да спазват правата на българското малцинство, за съжаление, оста­ва без последици. Архитектите на Верайската система в лицето на Англия и Франция си затваря­ха очите пред бруталното нару­шаване на клаузите на договори­те за спазване правата на мал­цинствата, на практика подпома­гайки денационализацията на българите в тези две държави.

Най-точна характеристика на процесите, които течаха тогава на Балканите, откриваме в мне­нието на Анри Герню, главен секретар на Френската лига за правата на човека и гражданина по повод на Скопския студентс­ки процес в Белград през 1927 г. Ето и неговите думи: "...Истина­та - истината, която Франция трябва да знае - е тази -че тези те­рористични действия в своята общност, са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ...

Македония бе разделена от договорите между България, Югославия и Гърция. В Бълга­рия македонците са третира­ни като племенни братя. Там те се радват на граждански свободи и на политическо равноправие, там те заемат високи длъжности в свобод­ните кариери, във войската, в университета. Напротив, в Югославия и в Гърция македон­ците притежават теоритически права на малцинство, но нито ед­но от тези права не им е гаранти­рано в действителност.

Правителствата на Белград и Атина днес търсят чрез всички средства да денационализират Македония. Те отнемат земята на селяните и последните заменят със сръбски или гръцки колонисти: те забраняват на местните жители да си служат със своя език, затварят техните училища и храмове...

Свобода за печат на българс­ки, свобода на събрания и сдру­жения между тях,свобода за из­бори с национални листи: всич­ко това е унищожено.Всякакъв опит за протест е премахнат..."/ "La France", 2 novambre 1927/.

Картината е ясна, коментарът - излишен.

След Втората световна война обстановката е коренно проме­нена. Вардарска Македония е прогласена за самостоятелна фе­деративна единица на Югосла­вия, където принципите на Коминтерна за македонска нация и език бяха приложени с всичките средства за тероризъм, усвоени от Титовите партизани. Македонската българска интелиген­ция, утвърдила се с голям авто­ритет между двете световни вой­ни, заради българското си наци­онално самосъзнание, беше уни­щожена безмилостно. Новото македонистично самосъзнание трябваше да измести традицион­ните национални ценности и да създаде фанатична нетърпимост към тях у новите поколения. То­ва се хареса и на властите в Ати­на, защото в новата република за врагове бяха обявени и екзар­хийското духовенство, и бълга­рите, с които в Егейска Македо­ния борбата продължаваше.

Стратегията за обща граница между двете държави и при нови­те условия беше изпълнена от­ново със съдържание, което пра­веше отношенията между Атина и Белград поносими, въпреки идеологическите различия пър­воначално. Разривът между Ста­лин и Тито внесе допълнителна доза успокоение и в двете столи­ци.

За Гърция съществуването на Югославия беше гаранция, че българската същност на македонския въпрос е силно потис­ната или унищожена, което вна­сяше вече съвсем други измере­ния на техните взаимоотноше­ния. Тази относителна идилия продължи до разпада на Югос­лавия и отделянето на Р Македо­ния като самостоятелна държа­ва. Това поставяше нещата на принципно нова основа за Ати­на. Ами ако тази самостоятелна македонска държава обърне пог­лед към истинските си българс­ки корени и екзархийска църков­на принадлежност? Кошмарът от подобен сценарий започна да стряска спокойния политически сън на Гърция. Икономическото ембарго и наложеният спор за името "Македония", са най-убе­дителните доказателства за по­добни страхове. Когато започна вътрешно македонският конф­ликт през 2001 г. още в първите дни гръцкият печат бе наводнен с безброй статии, коментари и анализи, които вменяваха една зловеща роля на България. Ха­рактерна в това отношение е ста­тията на Андреас Анагносто във в. "Апогевматини" на 21 март 2001 г. В нея се твърди, че 20-хилядна българска войска е разпо­ложена на българо-македонска­та граница и чака моментът, ко­гато да нахлуе под претекст, че защитава населението с българ­ско самосъзнание... А изявлени­ето на автора на статията по бъл­гарската секция на Би Би Си, че тази информация е предоставе­на от сръбското контраразузна­ване на представителите на гръц­ките тайни служби в Македония, говори колко сходни са опасени­ята и на Атина, и на Белград от истинския образ на миналото.    

Два са основните повода за страх в Гърция, които изкриста­лизираха след конфликта през 2001 г. в Р Македония:

1. Да не би да се създадат ус­ловия за възкресяване на духовно­то единство между македонци и българи, което би отдалечило Р Македония и от Сърбия, вековен стратегически партньор на Гър­ция в балканската й политика.

2. Евентуалното инфраструктурно свързване между София и Скопие,т.е.изграждането на коридор №8.

Това определя и стратегията на Гърция при новите условия. На първо място трябва да се работи за предотвратяване на как­вото и да е сближаване между България и Р Македония - на ду­ховна, икономическа и полити­ческа основа.

Наложеното от страна на Гър­ция решение на ЕС от 26 юни 1992 г. в Лисабон за замяна на конс­титуционното име Р Македония с абривиатурата /FIROM/ Бивша югославска република Македо­ния изразяваше по-скоро жела­нието на Атина новата държава на Балканите да има само един отворен прозорец към света: Сърбия. Словосъчетанието "бивша югославска" подсказва­ше, за намерението на гръцката дипломация, че евентуалното връщане на Македония към Бел­град съвсем не е изключено. Та­зи надежда се превръща в нат­рапчиво съновидение, което от­криваме в една кореспонденция на в. "Катимерини" от София, по повод посещението на деле­гацията на ВМРО-ДПМНЕ, на­чело с Любчо Георгиевски през 1994 г. Ето как звучи тя.: "...по време на посещението на ВМРО- ДПМНЕ в София бе избран под­ходящ момент, за да се заговори за ужким "съществуването на нуждата от закрила на българс­кото малцинство в Гърция". Всичко това беше премълчано от г-н Любчо Георгиевски, кой­то на пресконференция се поста­ра да злепостави "лошата" Сър­бия и да превъзнесе "добрата" България, целейки да повлияе на средния гражданин на Скопие и да направи още по- трудно положението на К.Глнгоров при евентуален негов опит да върне своята страна в Нова Югосла­вия..."/ М. Виху,"Сценарии от Тирана и София за дестабилизация и сателизация на Скопие",

в."Катимерини",13        април 1994 г./ След подписването на Времен­ната спогодба от 1995 г. която конкретизираше проблематизирането на името от страна на Гърция на двустранно равнище, програмата на Атина за иконо­мическо надмощия на Балкани­те, започна да се прилага планомерно и с повишено внима­ние. Още на следващата година бе издаден сборникът с икономически стратегии, озаглавен "Реформата и икономическото сътрудничество в Югоизточна Европа". XII глава на този сбор­ник "Отворена или затворена ин­фраструктура и политическите отклонения по пътя Егнатия", разкрива цялата философия на Атина за контрол над стопанс­кото развитие на България, Р Ма­кедония и Албания, чрез мощна инвестиционна политика в тези държави. Само за Р Македония, според в."Елефтерос типос", между 2000 и 2006 г. гърците са инвестирали над 263 милиона долара От 20-те най-големи ин­вестиции в Македония,17 са фи­нансирани с гръцки капитали. 28 % е гръцкото присъствие в бан­керството, 25% - в енергетиката, 17% - в телекомуникациите и т.н. Гърция направи всичко възмож­но да осуети изграждането на ко­ридор №8. Това пролича съвсем откровено през септември 1997 г. тогава в Солун беше организи­ран Първият конгрес за инфраструктурни проекти в Югоизточ­на Европа. Когато представите­лите на България и Македония поставят въпроса за реализаци­ята на този инфраструктурен проект, реакциите от гръцка страна са направо необуздани. Вестниците "Ангелофорос", "Неа Македония", "Еленикос ворас" и др. излизат с текстове, в които с раздразнен тон се гово­ри, че такъв коридор не същест­вува, като наричат проекта "Параегнатия". Фактът че и до днес този проект не е помръднал и ми­лиметър, говори изключително за недалновидната българска политика за изграждане на инф­раструктурата по посока Изток- Запад.

Единомислието на Атина и Белград по отношение на бал­канските въпроси и в частност за Македония и България, направо изригна с възторжения патос на един текст на в "Вима" на 13 май 2001 г. по повод коалиционния кабинет, наложен на Любчо Георгиевски от международните фактори. Статията възхвалява­ше гръцката дипломация, която изиграла главната роля при отс­траняването от македонския ка­бинет на двама министри, които наклонявали везните към София, за да бъдат заменени с други, ко­ито симпатизирали на Белград...

Стратегическото едино­мислие и единодействие на Гърция и Сърбия за подялба на Македония, за обща гра­ница между тях и отслабване на българското влияние там е материя, неслизаща от по­литическия дневен ред в Ати­на и Белград от 1861 г. до днес, но която, за съжаление, продължава да е съвсем не- разпознаваем проблем за днешните български полити­ци, държавници и дипломати.

***

На 19 февруари 2014 г. външ­ният министър на Гърция Евангелос Венизелос в рамките на обиколката си в няколко балкан­ски столици, посети Скопие. След срещата с колегата си Никола Поповски Венизелос отка­за да участва в съвместна прес­конференция. Гръцките и македонските медии откриха причи­ната за това в нежеланието на Ве­низелос да застане пред стена, на която има голям надпис: "Ми­нистерство на външните работи на Република Македония". Това индиректно отново разкрива ка­тегоричната позиция на Гърция по спора за името.

Две седмици по-рано, на 5 февруари т.г. на пленарно засе­дание на Европейския парламент в Страсбург Венизелос изказа становища, които не могат да бъ­дат приети еднозначно. Негови­те думи бяха: "Дори да пред­положим, че въпреки много­то трудности, утре въпросът с името бъде решен, това съвсем няма да означава, че ние изведнъж сме отстрани­ли всички проблеми, които се отнасят към присъедини­телните критерии..." Логиката на тези думи е ясна. Отпращането на решението за отпадане на противоречията между двете съседни страни далеч в необоз­римото бъдеще, има за цел да от­пусне повечко време за всестран­ното обвързване на Македония със Сърбия. Когато това достиг­не до степен на възстановеното статукво от времето на бивша Югославия - общата граница между двете - спорът ще бъде обезсмислен и той ще отпадне.

Тогава ще се отвори качестве­но нова страница в отношенията на България към тези три съсед­ни държави.

Съмнявам се, силно се съмня­вам, че двете противоборстващи у нас идеологеми - славяноправославната солидарност и де­мокрацията, вече достатъчно догматизирани, биха позволили на нашите държавници и дипломати да помислят сериозно вър­ху този твърде вероятен казус!