Валентин СТОЯНОВ

Влизането на България в Евро­пейския съюз е това фундаментално събитие, което определи развитието на страната ни през последното десетилетие и въобще след падането на тоталитарния режим. Без членство в ЕС държавата ни нямаше да е толко­ва демократична и стопански развита колкото е днес, дори и се­гашните ни политически и ико­номически стандарти да не изглеждат особено високи.

На този фон евроскептицизмът умело се подхранва и изпол­зва от среди, които не работят в полза на демокрацията, свободната пазарна икономика и наци­оналните интереси на България. Тук винаги трябва да имаме по­вече от едно на ум. Европейска­та общност често и съвсем умишлено се представя в карика­турна светлина, като основна цел тук е подкопаването на нейния авторитет и в крайна сметка тласкане на страната ни в различ­ни посоки като евразийски и как­ви ли не други съюзи. Затова и трябва категорично да се проти­вопоставим на опитите за зле­поставяне и дори отричане на ЕС в страната ни. Всеки от нас може да отправи много критики към Брюксел, към бюрокрацията, към непрозрачността и мудността при вземане на решения и към какво ли не още, но истината е, че България никога не е била част от по-добра политическа, иконо­мическа и ценностна организа­ция. Затова трябва да сме много внимателни от какво се оплаква­ме и какво всъщност си пожела­ваме.

Между другото антиевропейското говорене претърпя много сериозен провал на тези избори - и това е положителен факт. Именно политически си­ли, които разчитаха и заложиха на антиевропейски послания и клишета, получиха много сери­озен шамар от избирателите, ко­ето не може да бъде казано за редица други страни в ЕС, където популистите получиха значител­но по-силна подкрепа. От тази гледна точка евроизборите бяха и сериозен тест за зрелост на българското общество.

В същото време обаче е вредно и безкритичното приемане на всичко, което представлява и но­си Европейския съюз. Безспор­но, членството в Общността е от първостепенна важност за бъдещето и развитието на България. Трябва да сме наясно обаче и как­ви права и отговорности вървят с това членство. Другият фундаментален въпрос е дали можем като държава-членка да сме по- активни при генериране и нала­гане на отделни национални по­литики.

Кампанията

Самата кампания за евроизбо­рите беше доминирана от мест­ни теми и един силно подчертан провинциализъм. На практика дебатите рядко имаха "европейс­ки" измерения, а кандидатите (обичайно!) предпочетоха пове­че да се замерят с кал отколкото да предлагат идеи. Почти не беше засегната например фундаменталната тема с геополитически измерения за членство на страната ни в Еврозоната. И то в период, когато от години покри­ваме всички критерии за старти­ране на процедурата за присъединяване към Еврозоната. Ог­ромната и комплексна енергий­на тематика в ЕС пък у нас се свежда само до лозунговите "за" и "против" Южен поток. Темата за евентуалното бъдещо разши­ряване на ЕС към Западните Бал­кани, където живее голяма част от националната ни общност, съ­що изглежда като тема "табу". Да не говорим, че на ЕС в Бълга­рия традиционно се гледа като на някакъв донор на фондове без до­ри да се отчитат значимите наци­онални вноски, които ежегодно правим от държавния си бюджет. И в предизборната кампа­ния стана ясно, че т.нар. полити­ческа класа не е ориентирана към идеята за прокарване и отстоява­не на приоритетни национални политики в Общността и изпол­зване на ЕС като инструмент за реализиране на стратегически за страната ни цели.

В търсене на националния интерес

На този фон за патриотично настроените българи изглежда само като мечта реалното застъпничество пред институциите на ЕС за българщината например в Македония и Западните Покрайнини. Да не говорим за по-големи и комплексни теми като тези за трансевропейските транспортни коридори, за българските национални малцинст­ва в близката чужбина и техните права.

Истина е, че в "национално­то" и неговото подчертаване ня­ма нищо лошо. Дори Мартин Шулц, кандидат на целокупната европейска левица за председател на Комисията, в последния ден преди деня за размисъл се обърна чрез германските медии към своите сънародници с посла­нието, че трябва да го подкрепят, ако искат да има гер­манец - председател на Европейската комисия! Какво по-силно потвърждение за значението на националното и на националния вот в един уж "наднационален" Евро­пейски съюз.

Това обаче сякаш не беше разбрано от т.нар. "традиционна десница" у нас, остатъците от която за пореден път се обединиха и за пореден път получиха слаби изборни резултати. Само ще обобщим, че фундаментална грешка на българската дес­ница е, че през годините тя напълно се дистанцира от патри­отичната кауза, включително от проблемите на национални­те ни малцинства в чужбина. А това определено не е "дясно".

По този начин беше освободена и ниша за т.нар. националис­тически партии, които ако и да не правят нищо съществено за "защита на националния инте­рес", събраха под знамената си стотици хиляди наши сънарод­ници. Въпрос и на политическо говорене, което беше абсолют­но пренебрегнато от твърде ин­телектуалната и някак глобалистки настроена традиционна десница. През последните годи­ни тя не се ангажира например с казуси като "Мирослав Ризински" или "Спаска Митрева" в Република Македония, или с ка­узата на Никола Стоянов от гр. Воден в Гърция, опитващ вече десетилетие да си върне българското фамилно име, което и в момента официално е "Стоидис". И ако някои от тези казу­си звучат далечно и чуждо на читателя, за това причина е и липсата на гласност от страна на цесиите партии. Накратко - дясно без патриотизъм и наци­онално не е дясно.

И един по-далечен и глобален поглед върху тази ситуация. След 09.09.1944 г. всичко "национално" беше игнорирано от то­гавашната власт и България от национална се превърна в идеологическа държава. До голяма степен тази тенденция се запази и след 10.11.1989г. и това е фундаментална изходна позиция, от която трябва да бъде започнат сериозен дебат. Големият и чес­то неосъзнат проблем е, че що се отнася до националните интере­си и тяхното отстояване в Бълга­рия няма особено голяма разли­ка между партии, кичещи се с ем­блеми "ляво" и "дясно". Нещо повече - често националните ин­тереси остават на заден план спрямо различни "филства" и "фобства", от каквито традиционно страда българското общес­тво. Затова със съжаление конс­татираме, че в политическите ни среди няма ясно изразено жела­ние за отстояване на национал­ните ни интереси в Брюксел. По­не това се вижда от посланията в предизборните кампании, но и от действията на основните българ­ски политически актьори през го­дините.

Последното важи и за т.нар. патриотични партии в България, които на последните избори претърпяха неуспех. Част от тях за­ложиха на антиевропейско гово­рене и саморазобличаващо отк­риване на кампанията си в ... Мос­ква. Други пък се включиха в поредните проекти на политически инженеринг. Константен, разби­ра се, остава само популизмът им. В крайна сметка те са част от същото това блато на антинаци­онално политическо статукво и също така не съзират и не отсто­яват същностните национални приоритети на България.

Обобщение

Станахме свидетели на кампа­ния, характеризираща се с лип­са на градивност, с популизъм и с ниска избирателна активност. Вместо съзиране на проблемите и държавнически позиции надцеляха безсилието и инфантил­ността. За пореден път в полити­ката навлязоха субекти - клонинги, които са плод на политичес­ко инженерство и олигархични зависимости и съответно не но­сят никакъв идеен заряд. Добра­та новина е, че България остава в Европейския съюз и игнорира антиевропейското говорене. Въпросът обаче е дали сме спо­собни да запазим своята идентичност и да отстояваме специ­фични национални интереси в тази Общност. Към момента отговорът на този въпрос е отрица­телен.