Това, което в София не виждат и пренебрегват е активността на Скопие по пътя на културата да утвърждава сърбокомунистическите постулати на македонизма.

И поради този недъг на Бъл­гария, вече редица държави по света възприемат македонизма като спонтанен национален фе­номен.

Съществуването на държав­ния субект Р Македония, което се поддържа безусловно и от Со­фия, няма нищо общо с напъни­те създадената след 1944 г. македонистична нация да превежда възторжените български трепе­ти в душите, съзнанието и ума на всички възрожденци и револю­ционери на езика, който те е ня­мало как да говорят, защото са наследници на Кирилометодиевите традиции. А най-важният отличителен белег на тези тра­диции са буквите Ъ и Ь , както го­лямата и малката носовка и Е- двойно. Но именно този същест­вен момент македонистичните пропагандатори не отчитат, а ня­ма как да отчитат, защото уче­ните от Скопие, самопровъзгласявайки се за наследници на Кирило-методиевото дело, си затва­рят очите, че Тито и Джилас ка­то утвърдиха създадената след 1944 г. македонска азбука, задраскаха двата Кирило-методиевски знака Ъ и Ь и по този начин прерязаха пъпната връв на духовността, която трябваше да се развива в Македония като част от Югославската федерация, с цялото наследство на Солунски­те братя.

Седемдесетгодишната про­паганда, образователната систе­ма, обществената среда и сърбокомунистическата политическа ориентация успяха да възпитат няколко поколения, които вяр­ват, че са носители на самобит­ни национални традиции. Пропагандната заслепеност не им поз­волява да поразсъждават върху причините, довели до прерязване на пъпната връв с делото на Солунските братя, чрез изхвър­лените вокали Ъ и Ь и струпване­то на съгласни, според чуждите на езиковата традиция в Македо­ния фонетични принципи.

Оттук произтичат много не­доразумения, които истинската наука би трябвало да отхвърля като чуждо тяло, но за съжале­ние, наблюдаваме точно обрат­ните тенденции.

Например на 17 март 2014 г. в катедралната църква "Света Со­фия" в Охрид тържествено беше представено луксозно двуезично издание на "Проглас към Еванге­лието" на Константин-Кирил Философ. На този старобългар­ски писмен паметник, преведен на сегашната езикова норма, ко­ято се използва в Скопие, и на словашки език му беше инжекти­ран висока доза политически се­рум, за да се превърне той в мост между днешната македонистична култура и словашката духов­на традиция. Затова бяха използвани и две годишнини - 1150-години от Моравската мисия на Двамата братя и двудесетилетието на македоно-словашките дипломатически отношения.

Тържеството беше подготве­но според всички канони на македонистичната пропаганда. Тук бяха президентът Георге Ива­нов, министърът на културата Елизабета Канчевска - Милевска, външният министър Никола Попоски. В присъствието на словашкия посланик в Скопие Мартин Безак бяха произнесени слова, които от чисто научна по­зиция са безкрайно уязвими, но те постигнаха политическия ефект, който преследваха - да продъл­жават да утвърждават македонизма като "самобитно" явле­ние. Това се открои отчетливо в словото на президента Георге Иванов, който с убедеността, внушена му от ученическата ска­мейка, самоуверено напътства­ше присъстващите: "Езикът е ключът за разбирането на култу­рата, традицията и светогледа на един народ и на неговото мина­ло, настояще и бъдеще. Езикът е душата на народа. Но докато из­реченото някога, може да се заб­рави, писаната дума остава. Чрез писмеността ние по автентичен начин пренасяме на бъдещите поколение, това, което сме наследили от нашите предци..." В същия дух беше и словото на ми­нистъра на културата Елизабета Канчевска - Милевска.

Оспорването на тези клишета на македонистичната пропаган­да е излишно. Защото няма реч, разговор или статия на македон­ски политик или учен, в който те­зи клишета да не се повтарят в различни варианти, но с едно единствено внушение, че реше­нията на АСНОМ на 2 август 1944 г. за създаването на маке­донска държава,език и нация, ед­ва ли не водят началото си от вре­мето на Св. Кирил и Методий.

И за да разберем, че съвременните политически и междудър­жавни отношения не се интересуват от истината, етимологията и научната обоснованост, ще трябва да поразсъждаваме и над думите на словашкия посланик Мартин Безак., който придър­жайки се към езика на диплома­цията, изрече също неистини, ко­ито трябваше да зациментират днешното македонско-словашко приятелство и сътрудничество. Неговите думи бяха:"Може би няма други два народа в славян­ския свят като македонския и словашкия, които са с такава тяс­на културно- духовна свърза­ност, произлизаща именно от мисията на светите братя Кирил и Методий в Моравия..."

Казахме вече, че няма да ос­порваме нищо от изреченото на това тържествено представяне на луксозното двуезично издание на "Проглас към Евангелието" на Константин Кирил -Философ. Но все пак паметта на този титан на духа и делото, както и на съв­местния с брат му Методий под­виг - сътворяването на славяно­българската азбука изисква и ня­какъв поглед отстрани. Поглед отстрани на авторитети, които са доказали чрез своите трудове до­верие и респект.

Ще приведем думите на няколко руски учени, които са пос­ветили живота си в изследване на живота на Солунските братя и културно-духовното им наслед­ство.

Текстовете, които използваме не за първи път, са кратки извад­ки от по-обширни изследвания, поместени в сборника на Руска­та академия на науките и Инсти­тута по славяноведение, озагла­вен "Македония: проблеми на историята и културата", Москва, 1999 г.

В своя труд, академик Генадий Литаврин подчертава след­ното:

"...Славянското население на Македония в средните векове се чувствало и именувало себе си като "българско", което е отра­зено и в царските титули, дори и тогава, когато столици на бъл­гарската държава били македон­ските градове Охрид и Преспа. Това най-добре се разбира от познатия Битолски надпис на владетеля Иван Владислав, в който той нарича себе си "цар на българите"...Затова са без вся­какви основания твърденията за съществуването на етнокултурни специфики на славянското население в географската област Македония в епохата на Първо­то българско царство. Подобни твърдения нямат ни най-малка подкрепа в запазените писмени и исторически паметници..."

На свой ред друг руски учен проф. Игор Калиганов, сякаш продължава съжденията на своя колега: "В днешната македонс­ка преса и в някои публикации на македонските слависти се натрапват дефиниции като "Ма­кедония", "древен македонски писател", "древен македонски език", "древна македонска ли­тература". Според мен спрямо историческите и историко-културните паметници, отнасящи се до времето от IX до XVII век, подобни дефиниции могат да се употребяват изключително в географски смисъл...Литературата на Първото българско цар­ство не трябва да се разделя на литература на Източна Бълга­рия и Македония. Тя е била една и е образувала единно културно-енергийно "поле", в кое­то едното не е могло да съществува без другото. От края на IX и през целия X век, всичко съз­дадено в областта на литерату­рата и книжнината в Преслав е ставало веднага достояние и на Охрид и на македонските кул­турни центрове и обратно - съз­дадените в тези области на бъл­гарската държава оригинални и преводни литературни паметни­ци веднага са се препращали към Преслав и Източна Бълга­рия... "

Отново ще повторя, че няма да влизаме в спор с колегите и събратята от Скопие. Нашата цел е да разделим нещата на две. Първо - политиката, геополитиката и идеологията сътворяват наукоподни франкещайновци, битката с които съвсем не е лес­на и тя не може да се води с науч­ни аргументи, а с политически. И това е другата половина на проб­лема - активната дипломатичес­ка, широко мащабна и повсемес­тна политика за утвърждаване на истината, защото истината като аргумент в науката е едно, а в по­литиката - съвсем друго. Въпро­сът е истината да се превръща в политическо оръжие и да се на­лага с политически средства. Не­що, от което управляващата вър­хушка в Р Македония, се пази ка­то дявол от тамян...