Възторг и покруса.Това е животът на Пеньо Пенев, погледнат най-опростенчески. Живот докос­нал най-висо­ките децибе­ли на радост­та от обикно­веното все­кидневие на "социалисти­ческото строителство" и сгромолясал се в бездната на безизходицата и отчая­нието - пре­дизвикало собствената му смърт, режисирана от самия него на 26 април 1959 г., дни преди да навърши 29 годи­ни.

Тази смърт окрили бездарниците, посредстве­ните, безличните. Те започнаха да сътворяват кръчмарски спомени с главен герой мъртвия поет, сю­жети, в които личността на разказвача търсеше себеутвърждаване в компанията на себеподобни, ос­ребрявайки познанството си с поета за повдигане на собственото самочувствие. В същото време мас­титата литературна критика започна да открехва вратите си и за неуправляемия "певец на социа­листическото строителство". Безспорно, и талан­тливи пера се опитаха да осветят отвътре тази, не- побираща се в наложените тогава стереотипи, чо­вешка и творческа загадка. Загадка, която като мъртво вълнение повличаше захваналите се с нея към подмолите на непредсказуеми духовни дълби­ни, необясними за привикналите с рендосаното ка­то дъска гладко всекидневие на строго направля­ваното безконфликтно битие.

Необяснимото съжителство у него на искрен възторг и мрачна безизходица не отвеждаха ли към една изначално усложнена душевна архитектура, в която правите линии на подема потъват в слож­ни барокови извивки, завършващи внезапно с ня­какъв библейски сюжет, където Дяволът е главно­то действащо лице? И неговата поезия не отвежда ли в ритъма на синкопа, но не като такт, а като разнобой между мисли и чувства, между разум и емо­ция? И с какво човешко преживяване би могло да се обясни това изтръгнато сякаш от дъното на ада откровение, изповед или стенание!?

"...Зад моето чело, родени от съмнението, насрещни ветрове се бият, вият страховито, събарят канари от неотменните задачи, бунтуват с бяс едно небе тревожно гръмовито; връхлитат тежки облаци, бучат и плачат и слепоочията се замерват със светкавици; клокочи буря, адска буря вдън душата ври, от нервите ми опнати тя звънки струни прави си и моят мозък осветкавичен гори..."

Няма ги лековатите възторзи, няма го наивни­ят изблик:

"...Вече сгодена е мойта родина на комунизма за младия век. Сватба ще вдигнем ний догодина весел сватбар ще е всеки човек!"

Безспорно, тези зигзаги на поведението, в пози­циите и ценностите не биха могли да се обяснят то­гава със схематичния идеологизиран подход към спецификата на естетическите явления. И ако тряб­ва все пак да се опитаме да дадем днес някакво обяснение, ще кажем, че приповдигнатият тон, оп­тимистичните нотки, дори гръмогласието, поняко­га по подобие на Маяковски, са у Пеньо Пенев дру­гото лице на неистовата му жажда по идеал - сък­ровен, върховен, всепоглъщащ. И как няма много скоро соцдействителността, изиграла ролята вре­менно на някакъв ерзац, заместител на жаждата му по нещо истинско и възвишено да не се превъп­лъти в тревожното и мрачно състоя на духа, роди­ло стихове и куплети, които разтърсват с истин­ността на изживяването и простота на изказа!

Пеньо Пенев и днес е забравен, пренебрегнат, дамгосан като "певец на социалистическото стро­ителство". Той продължава да плаши с асиметрич­ната си духовност слабите, тесногръдите, бедни­те умове. А неговото творчество се нуждае от за­дълбочен съвременен прочит, от сериозно и всест­ранно изследване, за да се доберем до онова духов­но съкровище, което времето и човешката ограни­ченост ни попречиха да открием.                         

И.Н.

Предлагаме стихотворението "Епоха", написано през 1957 г., но което звучи и днес актуално, което пък ни кара дълбоко да се замислим за същността на нашето съвремие.

ЕПОХА

В гняв и жалба

клокочат гърдите задъхани и тежи на езика ти

дума неказана. На живота в долапа

се ширнали

плъхове,

заменили

с високите звания

разума...

С мръсни пръсти

мерзавец

в душата ти рови и скверни това в тебе, що пей

и гори.

Да даде за стотинка

честа си

готов е -

защо не?

заменил би той тор

за пари...

И смърди тази чест... Денят става

задушен, вонят гнили души

и коварство,

и кал.

Слушаш този глас,

който не искаш да слушаш

идватози,

когото не си позовал! Набий с вятър устата си,

мозъка - с глупост,

че виж!-

оня там

в джоба си

камък държи

и се готви

главата ти с него да счупи, щом не бъде покорна

пред гнусни лъжи...

А има път! Има истини! Има надежди! Те те мамят и чакат,

и викат:

тръгни! Но със стиснати зъби

и свъсени вежди,

ти си още тук

в душните облачни дни. Колко трудно е

в нашия век

да бъдеш

честен човек!