Петър ХАДЖИЕВ

Дълги години мечтаех един Божи ден да се докосна до све­щената и митична Преспа, за която така възторжено пише Ди­митър Талев в своите велико­лепни и вечни български книги. Преди четвърт век бе почти не­възможно да се посети тази свя­та за всеки българин земя, защо­то имаше трудно преодолими бариери. Сега няма бариери и това е хубаво.

Най-после мечтата ми стана реалност в първите дни на есен­та на 2014 година. Неслучайно това четиридневно поклонническо пътуване до Егейска Ма­кедония нарекох "След десет века из Самуилова България". Нали на 6 октомври страната ни отбеляза 1000 години от трагич­ната гибел на един от най-вели­ките български царе, получил сърдечен удар при вида на осле­пените над 14 000 негови воини.

Ранната сутрин на първия есенен ден е топла. Явно лято­то още не се предава. Пътят за Серес през Катовронди или Долно Броди, както се е казва­ло селото до 1912 година, е планински, но с добре асфалтирано шосе. От двете страни - карто­фени ниви.

В колата освен госпожата ми Анка, пътуват и нашите прияте­ли от нейната родна Елешница - Анна и Дивизия Дивизиеви. И Дивизия като мен има една юно­шеска мечта, която е на път също да се сбъдне -да види родно­то място на онзи Дивизия, кой­то преди три века се заселва в Елешница и така поставя нача­лото на големия Дивизиев род. Но затова малко по-късно ще разкаже моят приятел.

До Серес остават десетина километра. Отбивам от пътя вдясно. Компанията ме пита за­що оставям асфалта и тръгвам по камъняците. Казвам им, че ще им покажа несъществуващо­то вече село Баница, където на 4 май 1903 г. е загинал Гоце Дел­чев. Два пъти съм бил в Баница и винаги буца е засядала в гър­лото ми, след като мислено чуя песента за този велик революционер, тръгнал с оръжие в ръ­ка да сваля Османската империя и да дари свобода на поробени­те си братя. И третият път буца­та отново заседна в гърлото ми, когато спряхме за минути, за да покажа, къде е бил погребан войводата. От църквата, където е положено неговото тяло и на загиналите му другари, са оста­нали само руини, от селото - съ­що. Стои само камбанарията, за да напомня за трагичния майс­ки ден, когато турски куршум пронизва сърцето на Гоце. Ви­дях сълзи в очите на моята милозлива Анка, видях как трепна­ха душите и на нашите прияте­ли. Замълчахме за минута и след това отново на път. Серес бър­зо остана зад гърба ни. Виждам как моят приятел Дивизия за­почна да се вълнува, колкото по­вече наближаваме Солун. Мал­ко преди града се отбиваме вдясно и след петнадесетина ки­лометра вече сме в селцето Никополи. Оттук, от българското село Зарово, тръгва преди три века момчето Девизия, което поставя началото на големия Дивизиев род в разложка Елеш­ница. И тук давам думата на Ди­визия Дивизиев, мечтал повече от половин век да вземе пръст от родното място на своя праотец...

"...Бях едва на дванадесет го­дини, когато през 1970 г. в Елешница се проведе родова среща на Дивизиевия род. Дас­кал Иван Дивизиев от Велинград беше подготвил разказ - изследване за произхода на рода. От­тогава и до днес вкъщи винаги го преразказвам, за да не го забра­вят децата. В далечната 1730 г. в с. Елешница е имало хан. Вика­ли му "Пералъчувия хан". Бил собственост на дедо Петър Пералкьов. В него отсядали кираджии, на път за Солун. Дедо Пе­тър и жена му Яна нямали деца. Помолили кираджиите да им доведат някое малко момченце до 10 годинки, което да отгледат и да наследи хана. На следващото пътуване кираджиите прес­пиват в хан в село Зарово, на един ден път с кон от Солун. Там намерили едно момче на 14 години, което било сирак. Баща му Алекса бил убит от турците. Момчето, на име Девизия, рабо­тело при вуйчо му. Кираджиите го попитали дали дава да вземат момчето при тях. В ония трудни години това било нормално. Вуйчото се съгласил. Поставил само условието,че ще го дадат на българско семейство. Така малкият Девизия се оказал в ха­на на с. Елешница. Дедо Пенко се повайкал, че момчето е голя­мо, ама накрая отсякъл, че това му е на късмет. Девизия пома­гал в работата на ханджията, а баба Яна много го харесала. По­раснал Девизия и когато набли­жил 20- годишнина възраст, ка­чил се един ден на коня и потег­лил към родното си село Заро­во. Баба Яна и дедо Пене се уп­лашили, че няма да се върне. След около месец обаче Девизия пристига в Елешница...с млада невеста от с. Зарово. Те си родили син Алекса и така пос­тавили началото на този 300-а годишен род.

В онези юношески години мечтаех да отида в това село За­рово и да видя откъде е произлязъл родът ни. Доста съм се ро­вил из картата на Гърция в този район, но село с това име не от­крих. Преди две години съвсем случайно попаднах на сайта "belomorieto.eu". В него има публикувана карта на Беломорието на всички населени мес­та с българските и гръцките им имена. Така най-сетне открих Зарово, което днес се казва Никополи. Сега, като наближавах­ме гръцкото село взех да се вълнувам дали наистина е с. Заро­во или не е..."

В ранния предиобед Никополи е пусто. Прилича повече на вилна зона. В селското кафене, явно пенсионерски клуб, възрастни мъже сърбат кафе. С ръце на българо-гръцки-английски питаме как се казвало селото преди много години. Единият от тях веднага каза: Зарово. Видях как Дивизия най-после се усмих­на и както се казва, камък падна от сърцето му. По този повод ни почерпи с по едно великолепно фрапе, което ни направи жена в съседното кафене. Тя ни наме­ри и преводач - едно младо мо­миче от София, което гледа болна баба за пари. Именно чрез нея от кафеджийката разбрахме, че слец1912 година в селото са се заселили гърци, а българите са поели тежкия бежански път към родината. Отсреща майсто­ри белосваха църквата, която носи името на светеца Илия. Разбрахме, че тя е нова, но пос­троена върху останките на ста­рата сграда, която изгоряла при пожар. Помолихме ги да ни от­ключат, за да я видим. Дойде ед­на жена. Влязохме в църквата, но като разбра, че сред гостите има и журналист, почти насила ни избута навън, когато започ­нахме да разглеждаме иконите. Ключът обаче си остана на вра­тата. След десетина минути единият от майсторите ни мах­на с ръка да отидем при него. Отвори врата. Показани ни най-старите икони, на които личи, че българските надписи са изтрити и на тяхно място са поставени гръцки. Но на голямата икона над вратата, може би умишлено е оставен да стои надпис, на който на български език е написано кога е изографиса­на иконата, кой я е царил. На надписа се чете и името на селото Зарово. Снимах икона­та, след което благодарих на чо­века, който ни отвори църквата. Така и не можах да разбера при­чината на този негов жест. На тръгване Дивизия гребна шепа пръст от земята около църквата, която по неписаните прави­ла е от най-старата част на се­лото, където се е родил неговия пра- пра- пра дядо. Зарече се, че ще доведе и децата си да видят Зарово, Солунско - родно място на дядо Девизия, основополож­ник на неговия род.

След Никополи поехме към Костур или Кастория, както му казват гърците. От Солун до този много красив град води ма­гистрала и затова километрите се вземат много бързо. За този град ми е разказвала моята ко­лежка Светлана Трифоновска. Нейният мъж бе самобитният художник Тома Трифоновски. Роден в едно от костурските се­ла, след Гражданската война в Гърция в края на Втората светов­на война, той намира подслон в родината ни, при своите братя българи. Та от нея и аз се запа­лих по този град и си дадох дума, че един Божи ден наистина ще отида и наистина видях този красив град, но отново сърцето ми се сви от спомена за злове­щия владика Германос Каравангелис, наредил да отсекат глава­та на ранения български войво­да Лазар Поптрайков и да му я занесат като подарък...

Легендата мълви, че градът носи името на сина на Зевс- Касторас. Според друга - името е от българското Костур, което оз­начава крепост. Историята е до­казала, че в годините на Самуиловото царуване, Костур е вли­зал в пределите на българската държава. В XIX век, независи­мо че почти цялата околност на Костур е населена с българско население, самият град, който е митрополитски център, има предимно гръцки облик. През Българското Възраждане дви­жението за българска просвета стига и до Костурско. В начало­то на XIX век френският консул при Али паша Янински Франсоа Пуквил пише за Костур: "... о­колните жители, разбират само своя език, българският..."

Днес градът брои близо 20 000 жители с безброй надписи на кирилица. Това е така, защото руснаците тук са най-добрите клиенти на безбройните кожухари. От разговорите с мес­тните хора, мнозина от кои­то говорят на архаичен български език, разбрах, че Кастория до преди няколко години имал славата на един много бо­гат град. Зад цялото това богат­ство стоят кожите и занаятчии­те, които с ръцете си творят не­вероятна скъпо платена красота. Днес кожухарството преживява криза, което личи по многото затворени магазини, на които стоят табели, че се отдават под наем, а жителите залагат най- вече на туризма, за да си вадят хляба.

Дойде време и аз да сбъдна меч­тата си - да видя Преспа и да се докос­на до гроба на цар Саму­ил. От Кос­тур до Мал­кото Преспанско езеро са около 35 километра. След много завои, пътят се отбива вляво и след още много завои и изкачване на височини, от високото най-пос­ле се открива невероятната гледка към Преспа, където две езера са легнали от милиони го­дини в огромната котловина, за­обиколена от безчет планини. Исторически е доказано, че цар Самуил е погребан на остров Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро, което днес е на гръцка територия. След превземането на Лариса царят пренася мощи­те на св. Ахил и на други светци на острова, където е неговата резиденция. Тук той построява голяма Патриаршеска църква, наречена "Свети Ахил" и пола­га в нея там мощите на светеца. Гробът на цар Самуил пък е от­крит от гръцкия професор по археология Николаос Мицопулос през 1969 г., а костите на бъл­гарския владетел сега се съхра­няват в Солун.

В есенния дъждовен ден ние сме единствените посетители, които преминават през понтон­ния мост, който свърза езерото с брега.

На острова табели сочат къ­де се намира Патриаршеската църква. До нея води белязана с бяло пътека. Скоро се появява и църквата на Самуил. В интерес на истината гърците са постави­ли информационна табела, на която пише, че тази църква е гра­дена по времето на българския цар, владял тези земи по онова време. Останалото от огромния християнски храм и днес впечат­лява. Цар Самуил е погребан в саркофаг вдясно пред олтара на църквата. До него е гробът на сина му цар Гаврил Радомир. Няма обаче знак, който да сочи чии са гробовете. При разкопки­те са открити и други гробове на Самуиловата фамилия, единият от които е на племенника му цар Иван Владислав. Известни са още и около триста гроба, за ко­ито се предполага, че са на част от ослепените български войни­ци от Василий II Българоубиец. През лятото на 1014 г. Василий II успява да нанесе удар на бъл­гарската войска при Ключ. За да прекърши военната мощ и пре­ди всичко психическата устой­чивост на българите, императо­рът извършва уникално по ха­рактера си престъпление - той нарежда пленените Самуилови войници - около 14-15 000 да бъ­дат ослепени, оставяйки на все­ки сто души един едноок за во­дач. Тези страшни и величави в своята трагедия войнишки коло­ни се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни, на 6 ок­томври 1014 г.

Следващата цел на поклонническото ни пътуване е Охрид. На път за този град минаваме през планината Галичица. От едната страна се вижда огром­ното Преспанско езеро, а на 1800 метра надморска височина от другата страна пък се откри­ва още по-величественото Ох­ридско езеро. Гледката е неве­роятна и си заслужава човек да пропътува стотиците километ­ри, за да види тази неземна кра­сота. Охрид не се вижда, но до­лу в краката лежи манастирът Свети Наум. След тежко спус­кане из многобройните завои, в късния следобед най-сетне сме пред манастирските порти. Християнската обител е постро­ена през 893-900 година от све­ти Наум Охридски, най-млади­ят от първите ученици на Св. св. Кирил и Методий, със съдейст­вието на българските владетели Борис и Симеон. След като прекратява учителската си дей­ност, през 900 година Наум Ох­ридски се оттегля в този манас­тир. След смъртта му на 23 де­кември 910 година манастирска­та църква, първоначално носе­ща името "Свети Архангел", за­почва да бъде наричана с него­вото име. В дъждовния ден няма посетители, така че съвсем спо­койно се докосваме до гроба на светеца. Казват, че като доле­пиш ухо до мраморната плоча, под която лежи тялото на Св. Наум, ще чуеш как тупти сърце­то му и ще полу­чиш сила и изце­ление. В едно от житията на На­ум се казва, че той наистина е имал и лечител­ски способнос­ти: "Бог го прос­лави с големи чудеса и той изцелява всякакви болести и язви и бесове изгонва". Век и нещо по- рано в своите пътни бележки от Македония Васил Кънчов пише: "Болните от околността без разлика от вяра дохождат и търсят на гроба изцеление."А в дарителска грамота от 1813 г. влашкият владетел Йоан Геор­ги Караджа казва, че светите мощи на Наум "вършат чуде­са". Светата обител на Наум многократно е разорявана в смутните времена на османско­то владичество, но на църквата поробителите не са посягали, познавайки целебните възмож­ности на мощите на светеца. На събора на свети Наум през юни се събират и днес хиляди вярва­щи християни и мюсюлмани, дошли да почерпят сили и на­дежда от това наистина целебно кътче на Македония. На излиза­не палим свещи за здраве и пое­маме към Охрид.

Казано е, че на светите мес­та трябва да се ходи три пъти, за да може да се докоснеш напълно до магията им. Така след че­тири години, отново съм за тре­ти път в този свещен град, кой­то с основание може да се наре­че българският Ерусалим. Ма­гията на града е толкова завладяваща, че на тръгване си каз­ваш, че един Божи ден пак тряб­ва да се върнеш тук. Казват, че в Охрид преди векове е имало 365 църкви. Сега от тях са запа­зени едва десетина, като най- впечатляваща е "Св.София". През турското робство тя е пре­върната в джамия и едва след 1912 г. отново е осветена за пра­вославен храм. След години на реставрация, тя вече е отворена за посетители.

На самия бряг на Охридско­то езеро, на високи стръмни скали самотно се издига църква­та "Св. Йоан Канео", превърна­ла се в символ на града. Този светец е покровител на рибари­те. В близост до нея има десети­на къщи, изградени амфитеатрално една над друга в тесен хълмист улей. Това е махалата на рибарите. Вечерно време по алеите, които водят до църква­та "Св. Йоан Канео", могат да се видят само влюбени. Тяхно­то спокойствие никой не смее да нарушава.

Дойде и последният ден от поклонническото ни пътуване из Самуилова България. В Прилеп взехме пътя за Крушево. Дълги години мечтаех да видя това свято място от времето на Илинденско-Преображенското въстание. От равното Прилепско поле Крушево белее на високото в планината. От двете стра­ни на пътя ранобудни прилепчани берат последните листа на тютюна. Тук това е основното препитание на хората. До Кру­шево също има много завои, след последният от които се по­казват старите къщи на този град. Новите също са построе­ни във възрожденски стил. На най-високото място, на 1300 м.н.в. преди години е направен един много сполучлив паметник, символизираш бомба-лимонка, посветен на въстанието. В ранния неделен ден той е зат­ворен и през малката пролука на тежката желязна врата вътре ви­дях паметен знак, посветен на Никола Карев, идеологът на Крушевската република.Тя просъщестува само броени дни - от 3 до 13 август 1903 г. Република­та е обявена в семейната къща на Наум и Георги Томалевски, в която днес се помещава "Музе­ят на Илинденското въстание и Крушевската република". Орга­низацията на управлението в града е повлияна от социалис­тическите възгледи на част от ръководството, членуващо в та­ка наречената Македоно-одринска социалдемократическа гру­па на БРСДП.

Близо до "Споменик от Илин­ден" пък има модерна експози­ция. Тя е посветена на трагично загиналия при катастрофа млад македонския певец Тоше Проески, роден в Крушево.

Няма как да не отидеш в Кру­шево и да не видиш Мечкин ка­мен. На 12 август 1903 г. редовна турска армия и башибозук, подкрепени от артилерия, нап­редват към града. Решително и най-кръвопролитно сражение по време на Илинденско-Преображенското въстание четите на ВМОРО дават именно в мест­ността Мечкин камен. Там про­чутият Питу Гули загива геройс­ки, а смъртта си намират общо 40 четници. Днес на това място е издигнат впечатляващ памет­ник, а повече от сто години се пее песента за Питу Гули, жер­твал за свободата собствения си живот.

На връщане след българска­та граница спряхме да пием ка­фе до мемориала на цар Саму­ил. Не бях ходил никога да го ви­дя. Композицията наистина е впечатляваща, а трагизмът на българския цар е пресъздаден по невероятен начин.

Така завърши това наше поклонническо пътуване из Самуилова България, десет века след деня, в който един български цар не можа да прежали жестоката участ на ослепените му войници. Пътуване, което ни донесе много емоции, много впечатле­ния и преживявания, за които може дълго още да се разказва, но аз ще завърша с думите на не­повторимия Димитър Талев:

"За своя роман"Самуил-цар български" аз използвах почти всички факти, които са устано­вени в историческата наука. Ис­ках моят роман да има познава­телно значение, да бъде щит на историческата правда и съкру­шително оръжие срещу някои лъже историци в Скопие, които се опитват да фалшифицират историята... "