Неотдавна Китай и Русия хвърлиха ръкавицата на светов­ния ред, оказвайки си една на друга дипломатическа подкре­па в конфронтацията съответно с Ханой и Украйна.

Но западните наблюдатели като цяло неправилно разбират причините за укрепването на връзките между тези две стра­ни. На сближаване ги обричат не толкова общите материални интереси, колкото еднаквото чувство за национално само­съзнание, изразяващо се в противопоставяне на Запада и във взаимната подкрепа на позици­ите относно наследството на традиционния комунизъм.

Между Москва и Пекин съ­ществуват и разногласия във възгледите относно бъдещия световен ред, който те искат да видят в своите региони. Но те са съгласни с това, че геополитическият ред на Изтока тряб­ва да бъде в опозиция на геополитическия ред на Запада - и то­ва води до съществено укреп­ване на двустранните отноше­ния и до сближаването на тези две страни.

Някои западни наблюдатели придават прекалено голямо значение на китайско-съветското напрежение в епохата на Студената война. Те също така твърдят, че отношенията меж­ду Москва и Пекин ще бъдат нестабилни заради събитията, които са се случили след 1990г. включително демократизация­та на Русия, глобализацията на Китай и бързият растеж и в две­те страни на средната класа, която има достъп до информа­ция отвън. Гледайки как Русия и Китай укрепват своите връз­ки, наблюдателите смятат, че отношенията между тях са брак по сметка, над който ще вземат връх други национални интере­си, включително добрите отно­шения със Запада.

Но мнозинството от запад­ните представители не разби­рат, че от 1990 година лидери­те на Русия и Китай дълбоко съ­жаляват за напрежението, кое­то е съществувало между двете страни в епохата на Студената война. Те разбират, че днешни­те проблеми до голяма степен са били свързани не с несъвпа­дение на националните интере­си, а с идеологическите претен­ции за лидерство, които са изо­пачавали тяхното национално самосъзнание. Москва допуска изключително сериозната грешка, считайки, че Пекин по­корно ще се съгласи с нейната водеща роля, а самата Поднебесна ще бъде по-малкият пар­тньор. Китайското ръководст­во се отказа от тази роля, зара­ди собственото си чувство за идеологическо превъзходство.

Днес лидерите на тези две страни са изпълнени с реши­мост да не повторят тези греш­ки. Макар днес Китай да се на­мира в такова положение, че може да бъде доминиращ пар­тньор в двустранните отноше­ния, той проявява сдържаност. Ръководителите в Москва и Пе­кин не искат шовинистичният национализъм в техните страни да вземе връх над общите наци­онални интереси, които се свеждат до минимализирането на западното влияние в техни­те региони.

За тази цел правителствата на двете държави съзнателно акцентират вниманието си вър­ху външната политика, отрича­ща легитимността на Запада, и в същото време всячески се въздържат от коментари за външ­нополитическите си стремежи. Китайският президент Си Цзинпин разказва за така наре­чената "китайска мечта", която предвижда изграждането на нов геополитически ред в Азия, създаван от страните в този ре­гион, и акцентира върху това, че Китай ще играе водеща ро­ля в него. От своя страна, сто­панинът на Кремъл Владимир Путин обяснява, че неговата цел е създаването на Евразийски съюз, в рамките на който от­ношенията между бившите съ­ветски републики ще се опре­делят от Москва. Двете държа­ви обвиняват САЩ, че те, за­пазвайки агресивният си манта­литет от Студената война, се опитва да възпират напълно правомерните стремежи на Ру­сия и Китай в техните региони.

Има най-малко шест причи­ни да смятаме, че подобно нег­ласно партньорство между Ру­сия и Китай има стабилен ха­рактер.

Първо. Путин и Си Цзинпин, оправдавайки мето­дите на своето управление, ползват доста сходни идеоло­гии. Те се гордеят със социа­листическата епоха, придават особено значение на китаецентризма и русоцентризма с тех­ния стремеж да разпространят вътрешния политически ред из­вън своите страни, а също така се обявяват срещу хегемонизма. Макар че в руския национа­лизъм присъства елемент на ксенофобия, която през 90-е го­дини се подхранваше с дема­гогски изявления срещу Китай, Путин рязко ограничи това и избягва директни изявления срещу усилването на КНР. Иде­ологията на китаецентризма по сходен начин провокираше напрежения в отношенията с Русия, оспорвайки руските пре­тенции в Централна Азия, коя­то по-рано влизаше в състава на Съветския съюз, но днешните китайски лидери демонстрират на международните форуми и срещи, включително и в рамки­те на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), че са готови да проявят уважение към политическото и културно влияние на Русия.

Второ. Китай и Русия под­чертават своите исторически различия от Запада, и поставят особен акцент върху конфрон­тацията със САЩ в периода на Студената война. В официално разрешените изследвания в двете страни не се споменава за китайско-съветския спор по време на Студената война. Ако по-рано някои китайски исто­рици признаваха, че войната в Корея е започнала заради севернокорейската агресия срещу Юга, то в последните учебници вината за избухването на война­та изцяло и напълно се възлага на САЩ. По сходен начин по­литическите лидери и анализа­тори в двете страни все по-чес­то заявяват, че Западът никога не е променял своите империа­листически възгледи от време­то на Студената война (за кое­то свидетелства подкрепата, която уж се оказва на така наре­чените цветни революции в Ук­райна и Хонконг). Такъв вид риторика означава, че Китай и Русия до ден-днешен са задъл­жени да се противопоставят на влиянието на Запада и да гра­дят нов световен ред.

Трето. Както твърдят Русия и Китай, световната финансова криза от 2008 г. показва, че западният политически и иконо­мически модел се намира на ръ­ба на краха и отстъпва пред техните собствени модели. Втора­та част на този довод намира по-голям отглас в Китай отколкото в Русия. Китайските и рус­ки лидери не желаят гражданс­кото общество да представля­ва заплаха за тяхното управле­ние, по тази причина през 2014 г. те по-сурово и жестоко осъ­ществяват своите репресии, за разлика от 90-е години на мина­лия век.

Четвърто. Путин и Си Цзинпин подчертават значени­ето на руско-китайските отно­шения пред лицето на външна­та заплаха. Това е следствие на факта, че двете страни оценя­ват високо комунизма - като уп­равляваща идеология в Китай и като положително историческо наследство в Русия. Поради то­ва на тях са им останали малко идеологически съюзници и те са принудени да се поддържат един друг. Днес няма особени основания да се смята, че в близко бъдеще нещо ще се про­мени.

Пето. Русия и Китай, пола­гат много успешни усилия да бъдат на една страна в международните спорове. Вместо да влизат в открити сблъсъци по регионални въпроси, като тери­ториалната и енергийна поли­тика на Виетнам, те избягват публичното обсъждане на сво­ите разногласия, поради което в техните страни са сведени до минимум обществените наст­роения в полза на противопос­тавянето между Китай и Русия. В същото време, двете държа­ви по всеки имащ отношение към тях спор на всеослушание говорят за заплаха от САЩ и техните съюзници. Тази кампа­ния се оказа толкова ефективна, че през тази година понякога беше трудно да се прокара раз­делителна линия между руски­те и китайските автори, пише­щи за украинската криза и за де­монстрациите в Хонконг.

Шесто. В двете страни се провеждат официални кампа­нии за налагане на национално­то самосъзнание. Путин и Си Цзинпин използват всички дос­тъпни ресурси, включително строга цензура и напориста и добре организирана аргумента­ция, за да сплотят своите стра­ни около резки политически ло­зунги и гръмки идеи, оправда­ващи вътрешните и външни репресии. Тези действия дават резултат, защото в тях се из­ползват историческите обиди и недоволството, а също така добре познатата шовинистична риторика. В резултат на това в двете страни национализмът достигна най-високите си нива от края на Студената война.

Китайските изявления в под­крепа на действията на Путин в Украйна и руската риторика с одобрение на възгледите на Си Цзинпин в Източна Азия не са обикновени съвпадения. По- скоро, това е отличителна чер­та на новия геополитически ред, който се е създал след Сту­дената война. Докато днешни­ят политически елит в Китай и Русия държи властта, няма ос­нование да очакваме каквито и да било големи движения в на­ционалното самосъзнание на двете страни и в руско-китайските отношения. Държавите, които се надяват да внесат раз­кол в тези отношения, включи­телно Япония под водачество­то на министър-председателя Шиндзо Абе, ще бъдат разоча­ровани. С други думи няма ни­каква изненада, че САЩ не мо­гат да получат подкрепата на Китай в своите действия срещу руския експанзионизъм в Ук­райна. По въпросите на Север­на Корея, Иран и много други проблеми, представляващи предизвикателство за Запада, ние трябва да очакваме усилва­не на съвместното от страна на Русия и Китай сътрудничество, а не неговото отслабване.

(БГЕНС)