Книгата отразява трудния житейски път на родения в с.Бело поле, Прилепско - Р Македония Темелко Нешков, който заради отстояването на българската си национална принадлежност ле­жи 12 години в Титовите затвори.

По-късно емигрира в Белгия и накрая се установява оконча­телно в България, където почива на 17 декември 2013 г.

Книгата е изстрадана изповед на човек, отстояващ при жес­токи инквизиции човешкото си достойнство и национална чест. Тя съживява умишлено притъпеното чувство за единение на бъл­гарите от двете страни на Осогово и въоръжава държавниците в България и непокварената от сърбоко мунистическия натиск ин­телигенция в Македония с аргументи за политическа, диплома­тическа и обществена активност в защита на утвърдените цивилизационни норми за защита на потъпканите човешки права.

Предлагаме откъс от първа глава "Пътят към подсъдимата скамейка"

Процесът започна с разпита на Ангел Мишев. Това продължи цели три дни. За поведението на Ангел Мишев в тези три дни най- достоверни доказателства са филмът и съдебните архиви, ко­ито несъмнено един ден ще бъ­дат отворени. Живо доказателс­тво са и тогавашните скопски жи­тели, повечето от които отдавна преселили се в отвъдното.

Чрез високоговорители се предаваше ставащото в залата по главните улици на Скопие. Слушаха го хора, които не ни познаваха, но на които не беше чуждо нито делото ни, нито ду­ха ни. Но ние нищо не чувахме. Бяхме много близко до залата, но така старателно изолирани, че да не може да сме в течение на то­ва, което става там. Желанието да предават чрез високоговори­тели целия процес, бе с цел да ни очернят възможно повече, но стана точно обратното, ние, подсъдимите, се издигнахме още в очите на хората. В съдеб­ната зала също имаше публика, само че това бяха избрани от об­винителите люде. Те влизаха със специални пропуски, предвари­телно подготвени и в определе­ни от режисьорите моменти, силно се провикваха:" "Смърт", "Смърт за предателите". В зала­та присъстваха също така и жур­налисти.

Работата на съда започваше в 8 часа сутринта и приключваше в 14 часа. След това всички ни качваха в микробус, който ни връщаше в следствения арест, а там всеки - в своя карцер. Това се повтаряше всеки ден през цяла­та седмица, докато траеше про­цесът. Вторият ден започна също с Ангел Мишев, а ние бяхме от­ведени в същата стая. Всички сме с вързани ръце, а надзирателите строго следят всяко наше движе­ние. По едно време Ванчо стана и запита надзирателите дали мо­же да ни почерпи с цигари. Раз­решиха му и след като запалих­ме цигарите, Ванчо се върна на мястото си. Пушим, всеки потъ­нал в мислите си. Пускаш мисъл­та си да излезе през прозореца, да броди по села и градове, да оти­де до близки и познати и да види каква мъка е налегнала родина­та ни. Общо взето така минаваха дните по времето на този съдебен фарс. На третия ден разпитът на Ангел Мишев приключи и бе извикан Живко Илиев. Него раз­питваха два дни. След Живко бя­ха викани: Александър - Санде, Сарафко Гелев, Живанчевич, след тях дойде и моят ред.

Един милиционер ме вкара в залата и заех мястото с микрофо­на, определено за подсъдимия. Зад мен на подсъдимата скамей­ка седяха един до друг, така как­то бяха съдени - Ангел, Живко, Санде, Сарафко, Живанчевич.

-         Отвържете ръцете му, се чу гласът на съдията.

Моето съдене продължи че­тири часа. През това време Жив­ко на два пъти стана и се обърна към Лазар Мойсов: "Вие кога станахте македонец?" "Забра­вихте ли, че баща ви е по-голям българин от самия цар Борис?" "Вие сте най-големият предател на българския народ!"

Тези реплики изкарваха от равновесие Лазар Мойсов и той приличаше на побесняло куче. Той никога няма да забрави думи­те на Живко и след прочитането на присъдата.

Въпросите към мен бяха зада­вани от Панта Марина, а от вре­ме на време и от Лазар Мойсов.

-         Чухте ли обвинителния акт - започна с въпросите си главният съдия?

-         Да, чух го - отговорих крат­ко.

-         Каква беше целта на органи­зацията?

Отговорите ми бяха ясно фор­мулирани и нямах намерение да прикрия истината.

-         Нашата цел бе създаване на независима Македония.

-         Не е вярно, строго ме прекъс­на съдията. Искали сте Македо­ния да се присъедини към Бълга­рия. Доведете свидетеля Ваньо.

Този човек потвърждаваше техните въпроси и свидетелства­ше срещу нас.

-         С каква цел отиде при Ангел Мишев? - продължи Лазар Мой­сов.

-         Целта беше да се вдигне це­лият народ, да кажа, че хората от Прилепски, Крушевски и Битолски окръг са готови за борба.

Посочвайки ме с пръст и об­ръщайки се към съдията и публи­ката Лазар Мойсов каза: "Гледайте този младеж как мисли, то­ва ясно означава от какво се­мейство произлиза, че и баща му, и дядо му са мразители на брат­ството и единството на Югосла­вия..." Възгласите на публиката "Смърт на предателите" прекъс­наха Мойсов.

-         Кой направи печатите?

-         Митре Наумов.

-         Разкайваш ли се за тази твоя дейност?

- Не се чувствам виновен за нищо, за да се разкайвам, ясно от­говорих.

-         Сядай, извикайте Дончо Попандонов.

Всички мои отговори бяха за­писвани от стенографа. След Дончо, беше извикан Ванчо Арсов, Слободан Соколов, Фердо Илиев и Милан М. Хаджиатанасов. Всеки един отговаряше спо­койно и достойно на въпросите, които горе-долу се повтаряха. Но разпитът на Ванчо бе по-ко­лоритен. През цялото време той отговаряше така, че поставяше разпитващите го в затруднение и дори намираше смелост да им се подиграва в очите.

-         От къде вземахте български­те вестници?- започна съдията.

-         Това не знам, питайте кури­ера, той ги носеше.

-         Установили сте връзка с аме­риканците от САЩ - продължи Л. Мойсов.

- Не е вярно, установихме връзка с българите, които живе­ят в САЩ, а не с американците.

-         Получавали сте пари от аме­риканското посолство, контак­тували сте с консула Жорж Алеш.

-         Да, отговаряше Ванчо, - ина­че как щяхме да купим това оръ­жие, което e пред вас?

При опит от страна на служеб­ната защита да бъде прекратен разпитът, Ванчо се обърна към адвоката с думите:

-         Кой сте вие, да ме защитава­те, аз съм способен сам да се за­щитавам. - След това се обърна към съдията и му каза:

-         Вие сте сърбоман. В Крушево всички власи са сърбомани и гъркомани.

Така един по един бяхме изс­лушани, след което бе дадена ду­мата на Лазар Мойсов да произ­несе своето обвинително слово. Продължавайки да иска 8 смър­тни присъди, той се аргументи­ра с твърдението за нашата неп­риятелска дейност, изразяваща се в усилията ни да разрушаваме "братството и единството" и от­делянето на Македония от Югославия. Той ни обвини, че сме саботирали изпълнението на петилетката, че сме искали да предизвикаме война между САЩ, Великобритания и СССР с Югославия. С лъжи, скроени от самия него, той с цялото си сър­це се стараеше да ни представи като престъпници и злодеи и вся­ко негово изречение приключва­ше с думите "Никаква милост, никакво съжаление".

С комплексите на фанатичен сръбски възпитаник неотстъпвайки пред нищо, той имаше пълното право да коли и беси все­ки, който не се срамуваше и не криеше, че е българин. Този Ла­зар Мойсов нямаше нищо общо с оня Лазар Мойсов, синът на знаменитите Доньо и Ивка Мойсови. Той отдавна беше спрял да има нещо общо с тях и се бе вмък­нал в кожата на осиновен син на Жика Лазич - най-големият уби­ец на Македония, а Лазар съвсем заслужено получи прозвището "българоубиец".

Всички ние отговаряхме за ед­но и също деяние, един и същи идеал пламтеше в душите ни. Идеалът на Гоце Делчев, Дамян Груев, Никола Карев ни вдъхно­вяваше и когато вдигаха ръка сре­щу нас, едно беше ясно - те уми­раха за втори път. И въпреки че всички бяхме замесени от едно и също тесто, тестото на борбата за свобода той, Лазар Мойсов, "обгрижваше" някои от нас с по- висока доза озлобление. Особе­но пристрастен беше към Живко. Всеки негов жест, поглед, дума... бяха адресирани към този наш другар. Очевидно "престъпле­нието", че Живко като дете е из­бягал в България, го зареждаше с висока доза озлобление и нена­вист. Той повтаряше непрекъс­нато това "престъпление" по вре­ме на процеса и естествено, не си го спести и по време на обвини­телното слово. "Какво право си давате - изведнъж го прекъсваше Живко - да ме обвинявате вие, който сте сръбски възпитаник на Крагуевац, сръбско копеле?!"

Как прилягаха само тези думи към Лазо! И той нямаше как да ги преглътне и забрави.

След обвинителя съдът даде думата на защитата. В нейния състав влизаха трима служебни адвокати, избрани от самия съд. Единият от двамата, на 40-45 г., стана и започна своята защитна реч. Едва ли някой от нас в този момент се е надявал на някаква помощ, но дори и да е имал ня­какви минимални надежди, те из­чезнаха още с първите думи. Ние бяхме защитавани под меката форма на обвинение, което на­пълно се подкрепяше от Лазар Мойсов. Вторият адвокат изпол­зва същия метод на защита. И с отекчено безразличие очаквахме думите и на третия адвокат, за да свърши възможно по-скоро тази трагикомедия, подготвена с цел да развесели сръбската аудито­рия. И о, небеса! Третият адвокат зае истинската позиция на защитник и разобличи колегите си. Не само нас, изненадата стъпи­са всички. Освен злобна почуда, по лицето на Лазар Мойсов и Панта Марина, се четеше и обър­каност.

Пред всички нас, гордо изпра­вен, с достолепие и чувство на отговорност, стоеше мъж на око­ло 50-годишна възраст, плешив, среден на ръст. Дълбок, покоря­ващ глас прекъсна тишината в за­лата: "Уважаеми съдии, съдебни заседатели, прокурори, уважае­ма публика, има ли тук място за обвинение на моите защитници. От обвинението и от отговорите на подсъдимите стигам до едно единствено заключение: Авто­номна Македония".

Благоя Попанков, това е име­то на този адвокат, говори око­ло час. Той се изразяваше на литературен български език, кое­то предизвика смут в грижливо подготвения сценарий. Лазар Мойсов не намираше сили да прикрива яростта си, на момен­ти ставаше, правеше две три крачки и сядаше, за да чуе още по-непоносимите за него думи на нашия защитник: "Какви терористи, какъв терористичен акт - продължаваше Попанков - са направили, за да бъдат съдени като такива и още по-малко пък, да се иска смъртно наказа­ние. Срамно ли е да се чувстваш българин, трябва ли да се отре­чеш от това? Тогава позволе­те ми искрено да кажа, че в този случай би трябвало в съдилищата да се изправи населението на цяла Маке­дония. Има ли някой от тях, който да не е българин и да не се чувства такъв? И за това ли се искат смъртни наказания. Каже­те ми тогава, кой ще заеме тех­ните места, кой ще отиде в къщите им? Сърби ли? На някол­ко пъти тук бе подчертано, че подсъдимият Живко Илиев ка­то дете е избягал в свободна България, какво лошо има в то­ва, че хората са бягали и напус­кали родните си огнища в пери­од, когато Македония е кървяла под сръбското робство! Днес, защитавайки невинни хора, аз си давам пълното право, да отхвър­ля категорично искането за смъртни наказания и да се съоб­разя с това, че те всичките са би­ли партизани, влизали са в бое­ве с немците и в тези трудни дни не са криели, че продължават да отстояват идеите на Гоце и Даме... Всъщност, под лозунга на тази идея им е била обещавана независима Македония."

През последните месеци, до­като ни развеждаха от карцер в карцер по цяла Македония и сега, по време на процеса, постоян­но чувахме презрителните думи "престъпници", терористи" и ето, че изведнъж в този кръг от избрани джелати, като мълния достигна до сърцата ни гласът на истината, на защитата. Този глас потвърждаваше вътрешното ни убеждение, че ние сме повече, че ние имаме право, въпреки че то­ва право е мачкано, но винаги ще има хора, които ще ни защитават и оправдават.