100 години от раждането на поета

"... македонци със свое различно от вашето сръбско самосъзнание... със свой литературен език, общ с българския, със свое македоно-българ- ско училище..."

Кр. Мисирков София, в."20 юли", 11 май 1924 г.

Иван НИКОЛОВ

Безспорният талант, творящ в Скопие, Младен Сърбиновс- ки посвети на Венко Марковски драма, която озаглави "Маке­донският Фауст". Това е сполуч­лива метафора на целия жизнен път на поета, чийто чист и не­подправен национален дух, ще претърпи разрушителното вли­яние на доктринерски насажда­ните комунистическите идеи с умопомрачителния уклон за де- национализацията на българите в Македония и претворяването им в "македонци".

Роденият в Скопие на 5 март 1915 г. Вениамин Тошев, /Венко Марковски е поетичният му псевдоним/, с потекло от гр.Ве- лес, е попил изцяло национал­ния български дух, витаещ в ат­мосферата на семейството му. И въпреки че е ученик в сръбс­ко училище, явно носи в себе си всичките съставки на българска­та духовност...И когато започ­ва да лее стихове, те носят бе­лега както на местната диалек­тна самобитност, така и на мо­дерния литературен български език.

Станал подозрителен за властите, той известно време се крие в Скопие, после - в Белг­рад, а през 1937 г. се озовава в София. Според покойния Кос­та Църнушанов тук е приет от Македонската бежанска органи­зация като роден син. Поканен да публикува свои стихотворе­ния в сп. "Илюстрация Илин­ден", той веднага се превръща в сензация на българския поети­чен небосклон. В списанието се появяват отзиви за неговите сти­хотворения с заглавия като "Но­ва струя в българската поезия", "Великденски дар от родината" и др. Нова серия от възторжени отзиви ще се появат след отпе­чатването на поетичния му ци­къл "Акорди на вечността. Дан- те Алигиери" /Сонетен венец/, появил се в бр.90-и на списани­ето през 1937 г. Особено респек­тират оценките на поети като Теодор Траянов и Николай Ли- лиев. По-късно, в предговора към първата му поетична книга "Народни бигори"/1938/ акаде­мик Стефан Младенов ще напи­ше: "...българското открай вре­ме Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-ве- лешки говор, и на общобългар­ския литературен език..." * * *

Житейският път на никого не е права линия, камо ли на изпъл­нения с емоции и поетични ви­дения творец. Срещата му в Со­фия с Коминтерновския вариант на комунистическите идеи и из­мислицата за македонска нация, отделна от българската, се оказ­ва фатална за човека и поета Венко Марковски. Неговият идеен наставник Тодор Павлов ще преоре до дъно българската му духовна плът и ще създаде благоприятна почва за убийст­вените кълнове на отчуждаване­то от народностния ни ствол. И точно оттук започват неговите фаустофски мъки. Раздвоение­то, между схоластиката на про­поведите на Тодор Павлов и жи­веца на спомена за домашното огнище го карат да прави зигза- ги, които го изпращат при Ти- товите партизани. Тук той е роб на македонистичния постулат, но като в просъница отвреме- навреме духът на предците му се появява и властно го тласка към първоизвора на народност­та му. Това състояние на духа е доловено с тънка художествена прозорливост от Младен Сър- биновски, изразено чрез един монолог на превъплътения във Фауст Венко Марковски: "Тряб­ва да се посипя с пепел, за да оцелея в Македония. Нямам толкова душа, колкото иска да ми вземе Мефистофел. Чувст­вам го навсякъде около себе си, но досега лично не съм го виж­дал. Крие се зад безброй лица. Като руска матрьошка. Една кукличка ще видя, но тя е само черупка, в която се крие друга. Ако точно така Гоце Делчев е проектирал Македония, като ан­тична трагедия, поздравявам го. Оставам роб на дявола, но ще го намеря, за да си откупя ду­шата..."

Македонизмът е духовният кратер за Венко, в който той по­тъва все повече и повече и сти­га до дъното му, но не за да ос­тане там, а за да се оттласне и да излезе отново на светлина и със свободна душа. Това е дра­матичният катарзис на човека и поета, преминал през не едно и две изпитания, опитал се да въз­пре тоталното обезличаване на народа си под маската на нова­та националност, загърната с пе­лерината на Титовата социална и идейна алхимия. Светъл лъч в този тъмен период , се явават неговите опити заедно с Мето­ди Андонов -Ченто, един свое­образен дисидент срещу идеи­те на Темпо за сърбизиране на Македония, да възпират колко­то се може този пагубен за ро­дината им процес. Косвена оценка на това дава закоравели­ят кариерист и Титово протеже, Страхил Гигов, получил като награда за верноподаничество- то си поста Министър на вът­решните работи в следвоенна

Македония. В неговата книга "Секьаваньа"/Скопие, 1975/ мо­гат да се прочетат много критич­ни оценки за Ченто и за Венко Марковски. Според Страхил Гигов Ченто заедно с Венко е оказал съпротива при изработ­ването на Манифеста на Глав­ния щаб на НОВ /Нарадоосво- бодителна войска/, с който е трябвало да се открие първото заседание на АСНОМ на 2 ав­густ 1944 г. и на което ще се взе­мат съдбоносните решения за "македонска нация" и "език". Ченто и Венко отхвърлят про­екта на манифеста, връчен им от Светозар Вукмванович-Темпо на сръбски език, който съвсем началнически им нарежда: "Ево вам готов нацрт манифеста, из- радите по ньему коначни текст на македонском езику!" Те не само че не се съгласяват със сръбския вариант на Манифес­та, а успяват, в рамките на въз­можното тогава, да вмъкнат в него някои допълнения като следните: "... Ще направим братство и единство с българс­кия народ..." или "... Да живее единството и братството на на­родите на Югославия с братс­кия български народ..."

И затова Страхил Гигов про­дължава:" За Венко и Ченто след това беше сформирана ко­мисия от няколко члена на Глав­ния щаб и на тях се направи за­бележка... "

И още: "Групата около Чен­то и Венко не се намали. Те и двамата не подбираха средства, за да спечелват хората за себе си..."/стр 346-348/.

Трябва да сме наясно, че не са един и двама интелектуалци­те с лява ориентация в Македо­ния, които увлечени от наив­ността на юношеските си меч­ти, попадаха в коварните мрежи на сърбокомунистическия молох.

Ветеранът Панко Брашнаров, повярвал, че се осъществява Илинденският идеал, се съгла­сява да открие първото заседа­ние на АСНОМ, ехидно нарече­но от стратезите на повторната сърбизация на Македония Вто­рият Илинден, като прочита Ма­нифеста на Главния партизанс­ки щаб. След това плати с жи­вота си на Голи оток заради та­зи своя илюзия.

Останалият единствен жив от Солунките атентатори Павел Шатев прие министерски пост, за да завърши живота си на бу- нището в Битоля.

Методи Андонов-Ченто, въп­реки спептицизма и критицизма към проявите на кариеристите, беше си повярвал, че ще съумее да промени подготвяната в Бел­град нова трагична участ на Ма­кедония и прие да бъде нейния първи премиер. Уви, и той из­пита всички изобретения на но­вите властници за унижения и издъхна като мъченик.

Венко Марковски преживя моменти на възходи и падения, за да се озове също в лагера на смъртта Голи оток, но в драма­тичната си одисея тук, успя да се освободи от нашепванията на Мефистофел, откупи собствена­та си душа и коленичи пред ол­тара на България.

Те всички сякаш бяха слепи за примера на Методи Шаторов - Шарло, който въпреки комин- терновската си закваса, прозря измамата на века с "македонс­ката нация" и като секретар на Покраинския комитет на ЮКП за Македония още през 1941 г.се откъсна от Тито, което разбира

се, му донесе куршум в гърба. ***

Венко Марковски като високоталантлив човек има изостре­ни сетива за истините и неисти­ните в живота и политиката, но илюзиите, заблудите и партий­ната дисциплинираност, внуше­ни му от високопоставени про- пагандисти като Тодор Павлов, го правят нерядко съмишленик на тези, които сменяха със зло­ба и сладострастно упоение на­родностния ни код в Македония. На моменти той беше певец на тази идеологическа вакханалия, но коренът, забит дълбоко в съзнанието му не залиня, а пус­на нов, силен български филиз, който роди забележителни пое­тични творби като "Предания заветни" и разтърсващата изпо­вед "Кръвта вода не става". В тази книга има редове, които те карат да настръхваш или да сви­ваш юмруците си от негодува­ние. Ето как Венко прави чита­телите си съпричастни на собс­твената си драма:

"Експериментът как от бъл­гарин се прави македонец изпи­тах върху собственото си съзна­ние. От Скопие дойдох бълга­рин, в София станах македонец. В концлагера Еникьой, дето пре­карах от 1941 г., освободен вече от заблудата, че някога съм бил българин, аз - новоизлюпеният македонец - всеотдайно помагах на пристигащите заблудени българи от Македония да напус­кат българското си съзнание и да стават македонци...Заблуда- та, че създаваме "македонска" нация продължавахме и като партизани от 1943 до 1945 г.... Македонизмът облече държав­на дреха. Започнаха преследва­ния, арести, изтезания на невин­ни хора. Изчезваха българи без съд, Велес и Куманово бяха окървавени...Вратите на Маке­дония с устав бяха широко ут- ворени за навлизане на сърбиз- ма... И още:" Историческата грешка на Коминтерна унижава­ше българската нация. БКП в името на интернационализма пристъпи към девалвация на на­ционалните интереси, като от българи насилсвено правеше македонци. Хората в Македо­ния се чувстваха измамени, пос- рамени. Съзнанието им беше ог­рабено. С наведени чела ходе­ха. С погледи говореха. С неиз­вестност вкъщи влизаха, с неиз­вестност от къщи излизаха. Без вина всеки българин беше в спи­съка на обвинените, само защо­то беше българин. Опасно бе в Македония, в люлката на Бъл­гария, да бъдеш българин, да ка­жеш, че си българин. Духът на

Душан Силни суеверно владее­ше там. Всичко, което пречеше на сърбизирането, беше пре­махнато и отстранено..." ***

През 2009 г. в Скопие, може би спонтанно, а може би и ди­рижирано се разгоря един спор дали Венко Марковски трябва да се приобщи към днешната македонистична култура или да бъде заклеймен като предавник. Дискусията намери отражение в 7 текста, публикувани през ме­сец март в "Утрински весник" под общо заглавие "Вистините и контраверзите за Венко Мар­ковски". Автор на тези тексто­ве е дългогодишният кореспон­дент на в."Нова Македония" в София Виктор Цветаноски.

Известни имена в македонистичната историография и лите­ратура като тогавашния предсе­дател на МАНУ/Македонска академия на науките и уметностите - б.а./ академик Георги Старделов, академиците Иван Катарджиев, Блаже Ристовски, Гане Тодоровски, професорите Стоян Ристевски, Виолета Ач- коска, Никола Жежов, Новица Виляновски и др. дадоха своите мнения и становища. Въпреки че мненията се различаваха рязко или в нюанс, те всички се изг­раждаха върху основата на ма- кедонистичния постулат. Разг­леждането на идеолого-геопо- литическия продукт "македонс­ка нация" като нещо първоиз- ворно и неподлежащо на никак­ви съмнения, уговорки и споро­ве, както винаги, сред тези сре­ди, лишаваше разговора от се­риозна научна обоснованост и го затваряше в тясната клетка на сърбокомунистическото внуше­ние за Македония.

Независимо от тази едност­ранчивост, в спора се преплита­ха съвременността и миналото и в пресечната точка на тези две действителности бяха изречени и истини, или цитирани доку­менти, които все пак могат, при добронамереност и изледова- телска безпристрастност, да възстановят една по-достоверна картина, която да даде аргумен­ти в полза на дълбочинното из­следване на неподправената ис­тина . За да продължим разсъж­денията си, ще се спрем на ня­кои от становищата.

Категорично за принадлеж­ността на Венко към днешната македонистична култура е ака­демик Георги Старделов, който твърди: "Македонецът Венко да се върне на македонците...Неос- порим е историко-литературни- ят факт, че "Народни бигори" и веднага след тях "Огинот" са първите стихосбирки, излезли на македонски език и според то­ва в началото на всички начала на съвременната македонска по­езия трябва да стои името на Венко Марковски. На него му принадлежи епитета на пръв по­ет между основоположниците на съвременната македонска по­езия.. " Според този академик основоположник на съвремен­ната македонска поезия не е Ко- чо Рацин, а Венко Марковски.

Подобно е мнението и на ака­демик Блаже Ристовски: "Твор­чеството на Венко Марковски до заминаването му в България е само македонско. От това вре­ме ние нямаме по-богата пое­тична реч от Венковата. Както да говорим, ние нямаме по-доб­ра поезия от неговата...Още по времето на войната, а след нея почти всички по-стойностни маршове и химни от времето на НОБ /Национално-освободи- телната борба - б.а./ бяха по сти­хове на Венко Марковски... То­ва е наше дело, това е наш дух и принадлежи само на нас...Няма нужда да се прави реабилитация на поета, бореца и човека Вен­ко Марковски, просто трябва да се прекланяме пред неговото македонско творчество като на­ше "македонско".

На коренно противоположна позиция е академик Гане Тодо- ровски. Ето и неговите аргумен­ти:" Нямат право всички, които днес в името на някакво свобо­домислие, против коравото и фанатично единомислие на за­щитниците на македонската идея, настояват за връщането на невинността на предателя Вен­ко Марковски. Ялови са техни­те застъпничества и възклица­ния на висок глас..." По-натък той се спира на книгата на Вен­ко "Кръвта вода не става" като заявява емоционално: "Не апе­лирам, нито пък призовавам Венковите лобисти в Република Македония да възприемат тази книга, наситена с гневни и гру­би отрицания на македонство- то. Но все пак съм длъжен да предупредя, че невежеството не оправдава никого. Затова зас­тъпниците на реабилитирането на родоотстъпника Венко Мар­ковски нека да се позамислят да­ли е редно да убеждаваме свои­те потомци да честват антиге- рои... "

Подобно, дори по-категорич­но отрицателно е и мнението на Бошко Нацевски, кореспондент на "Нова Македония" в София от края на 70-е години. Той смя­та, че "... необходимо е, за не­достатъчно запознатите, човеш­кият и творчески портрет на по­ета да се представи в истинска светлина и окончателно да се разсее мъглата особено пред очите на тези, които разглеждат проблемите през очила с непод­ходящи диоптри... " И продъл­жава: "Не е възможно да се вър­не Венко Марковски в Македо­ния. Не поради факта, че той ве­че е покойник, а поради безс­порната истина, че докато беше жив и във време на своя твор­чески зенит, в много поетични опуси, интервюта, речи оформи и утвърди своята принадлеж­ност към българския род..., " ка­то добавя: "На 17 октомври 1979 г. в интервю за софийския вест­ник "Труд" Венко казва:" Роден съм в Скопие, във възрожденс­ко българско семейство... В същността на моето творчест­во винаги е била България...Мо- ето съществуване е немислимо без България..." И оценката на Бошко Нацевски: "С подобни твърдения Венко Марковски не стори кой знае какъв грях към македонците. Той, в своята но­ва родина България, само из­ползва правото си на свободно самоопределяне на национална­та си принадлежност. Това е не- толкова предателство, колкото злосторническо дело към маке­донците, на които, според него­ви лични изявления, е принад­лежал повече от пет десетиле­тия... "

Ето ти и казус за разсъждава- не. Всички, цитирани тук видни македонисти са едунодушни, че Венко като партизанин се е про­явил като незаменим поет. До­ри един Лазар Колишевски, най-смъртният му враг, по-къс­но ще заяви пред д-р Стоян Рис- тевски: "Когато се пише за ед­на личност или за едно събитие, трябва да се пише така, както е било тогава, а не да се тръгва от днешното гледище. Навреме­то първа личност в македонска­та литература, култура и наука беше Венко Марковски, а Бла- же Конески току-що се появява­ше ... /Виктор Цветаноски "Вис- тините и контраверзите за Вен­ко Марковски, 5-и текст/ Къде се къса нишката обаче. Нишка­та се къса, там, където тези ав­торитети на македонистиката и дума не обелват, за опасността от сърбизиране на следвоенна Македония, процес, който за­почва именно в партизанските сборища и с активното участие на същите тези личности. И ако Венко Марковски точно в това време с написал завладяващи маршове и химни, както твърди Блаже Ристовски, защо да не предположим, а сигурно е и та­ка, че вдъхновението за тези творби, той е черпил от идеята за самостоятелна Македония след войната, защото той беше и си остана македонец, маке­донски българин, а не македо- нист със сърбска закваска... Как да си обясним иначе този изт­ръгнат от сърцето му вопъл в съдбоносната за него 1956 г.:

Българийо, за теб сърцето ми копнее

и мойте мисли всеки миг летят към теб.

Българийо, във тебе и нощ­та светлее,

а тука и денят потъва в черен креп..."

Нека да погледнем на поети­те като хора от друго тесто.Те живеят по закони, които не се препокриват с тези на останали­те. И разбира се, поради тези причини, напълно възможно е точно тогава Венко да не е ус­пял да съзре голямата опасност от сърбизацията, която се прев­ръща в държавна политика след войната. Цялото му последващо поведение и творчество подс­казва вече за изострените му се­тива за ставащото покрай Вар- дара.

Вече споменахме за оценки­те на Страхил Гигов за съвмес­тната съпротива на Венко и Чен- то срещу опитите да се внесат сръбски елементи в Манифеста на Главния щаб. По-късно тази съпротива ще се прояви особе­но с участието на Венко Мар- ковски в Комисията за създава­нето на македонския език. По този повод в петия текст Виктор Цветаноски отбелязва: "Първи­ят по-видим сблъсък на Венко Марковски с тогавашните про- югославски партийни кадри е станал по времето на създава­нето на македонския литерату­рен език..." По-нататък той ци­тира писмо, което е изпратено от ЦК на Македонската кому­нистическа партия до ЦК на КПЮ, подписано от Лазар Ко- лишевски, в което се настоява да бъдат поканени от Москва специалисти-езиковеди, за да помогнат, защото: "Разни еле­менти, които още не могат да приемат Федеративна Югославия биха използвали и се опитват да използват въпроса за нашата азбука, за да внесат раздвоение в на­шия народ и да го отдале­чат от Федеративна Югос­лавия..." По-нататък в писмо­то се набляга, че именно прома- кедонските елементи не искат да приемат сръбската азбука, между които е и Венко...Съвсем ясно е, че в този период, Венко Марковски като човек и във власта, и в партията, отвътре во­юва срещу сърбизацията, която точно тогава се налагаше бру­тално чрез македонизацията, ка­то контрапункт на всичко бъл­гарско. Това предопределя и по-нататъшната му съдба.

В шестия си текст Виктор Цветноски привежда и един епи­зод, който е известен добре и в българската историография и мемоаристика, но който в слу­чая е още една тухла към изг­раждане на образа на Венко Марковски като човек, който вижда застрашителната офанзи­ва по затриването на българския облик на Македония. Цитирам го дословно:"...в 1946 година Венко е изключен от Комунис­тическата партия, а като причи­на за това се изтъква евентуал­ното разкриване на партийни тайни при една среща, ... която той заедно с Павел Шатев... е имал с Вълко Червенков и с То­дор Павлов, български делега­ти на Всеславянския конгрес. Ще бъде обвинен, че пред тях изнесъл неистини за македонс­кото ръководство. Тогава и Па­вел Шатев ще бъде снет като първи подпредседател на Пре­зидиума на АСНОМ..." Всъщ­ност, обществена тайна и в Со­фия, и в Скопие е, че тогава и двамата са споделили тревога­та си, че в Македония се върши системно заличаване на всичко българско.

От всичко казано дотук ясно се очертава посоката, която от­вежда към подмолите на Венковата светая светих, където пар­тийната дисциплинираност е ка­то обрив по кожата, под която напират импулсите на съмнени­ята и преоценките. Стихотворе­нията, писани в партизанските землянки и малко след това не са ли някаква камуфлажна бро­дерия върху канавацата на сър- бокомунистическата конюнкту­ра, в която той вплита и собст­вените си заблуди, самозалъг­вайки се на моменти, че твори историята на самостоятелната Македония!? И тук може би трябва да откриваме оня лъка­тушещ, между изконно същнос­тното и повърхностно привнесе­ното, сложен психологически синдром, неподвластен на оп- ростенческите оценъчни мето­дики. В случая с Венко Марков­ски оценките в черно и бяло, т.е. "македонец" или българин не отвеждат наникъде. И ръцете, които фанатично държат черно- белия аршин, освен да го раз­махват неистово, нищо друго не могат да постигнат.

* * *

Божествено надареният наш литературен изследовател, кри­тик и есеист Цветан Стоянов има един забележителен труд , озаглавен "Геният и неговият наставник", за съжаление оста­нал недовършен, поради внезап­ната ранна смърт на твореца. Оставам настрана литературно- естетическите достойнства на това изследване. За нас, в слу­чая е важна идеята на Цветан Стоянов да разгледа отношени­ето между тайния съветник на Императорския руски двор, оберпрокурора на Светия синод на РПЦ Константин Победо- носцев и неговите амбиции да моделира гения на Достоевски така, че използвайки мистиката и религиозното чувство на пи­сателя, той да обслужва поли­тиката на Император Алексан­дър Трети.

Не е ли подобна и амбиция­та на идеологическия наставник Тодор Павлов да моделира въз­гледите и таланта на Венко Марковски според разрушител­ните амбиции на Коминтерна за създаване на нови нации! И та­зи политика не улесни ли прак­тическото осъществяване на сръбската стратегия на Стоян Новакович за македонизма!? Подобно на Победоносцев То- тор Павлов на моменти се рад­ваше, че чрез Венковия талант постига целите си, но всъщност той самият се обезличаваше на­ционално с тази си умопомра- чителност, защото и той е от Македония, от гр. Щип. А кога­то Венко Марковски, премина­вайки през горнилото на стра­данията, прозря заблудата си,

Тодор Павлов като фарисея По- бедоносцев, както го нарича Бердяев, заяви високо, че вина­ги е защитавал своето българс­ко име. /Справка - "Архивите го­ворят", "Македонският въпрос в българо-югославските отно­шения 1950-1967", София, 2009/.

Отговорът на големия въп­рос за националната същност на Венко Марковски не може да се търси в Скопие, защото там раз­глеждат проблемите върху един изкуствено създаден тънък исто­рически слой, благоприятна среда за развъждане на всякакъв вид вируси, поразяващи добро­съвестните научни твърдения.

Истината за националната принадлежност на Венко Марковски можем да открием в се­мейната среда. Отговорът, защо по-голямата му сестра Параске­ва е член на Тайната културно- просветна организация на маке­донските българки, организация, която има за цел да предпази подрастващите в Македония от сърбизация, е еднозначен. Въз­торженото му приемане в София от бежанските братства от Ма­кедония е само нов щрих към не­говото национално самоопреде­ление. Забележителни са думи­те на Иван Хаджов, родом от Струга, който през 1931 г. с псев­доним Veritas издава сборника "Македония под робство. Доку­менти и свидетелства", за него­вата първа стихотворна книга "Народни бигори":"Всички къс­чета от тази сбирка авторът е из­пял още докато е бил в Родина­та си...Те са твърде указателни за мислите, чувствата и настроени­ята на едно поколение българче­та, което се е възпитавало под из­ключителното действие на не наше училище, на не наша книга и литература. Авторът е възпи­таник на сръбското училище, на сръбската книга. Но бащиният български език... са поддържали яките връзки между младия чо­век и неговия народ..."

Няма съмнение, че македонизмът е вирус, умишлено ин­жектиран в духовната плът на Венко Марковски, с цел отчуж­даване от родовия му корен, но той предизвика само силен об­рив по кожата, който не можа да засегне дълбоките пластове на неговата изконна българска са­мобитност.

Това е истината за поета и българина Венко Марковски и който не я вижда, той е слепец, претендиращ, че е зрящ...