Райко Жинзифов принадлежи към онази катего­рия български въз­рожденски поети, чийто жизнен път е сложен и криво­личещ така, както сложен и неравен е нашият възрож­денски процес. Роден е на 15 фев­руари 1839 г. в гр. Велес, Македония в гръкоманско се­мейство. Неслу- чайно рожденно- то му име е Ксе- нофонт. Но буд­ният младеж, търсейки истината за себе си и за на­рода си, има късмета да попадне в средата на Ди­митър Миладинов, като учител в Прилеп. Редуват се срещи все с видни представители на българс­ката възрожденска и революциона интелигенция - Константин Миладинов, Георги Раковски, Любен Каравелов, Марин Дринов. В Одеса и Москва, по­пада под влияние на руската държавна пропаган­да на славянофилството, но за него то е нераздел­но от идеята за националното българско възраж­дане и освобождение.

Въпреки тежките условия на съществувание той чрез поезията и публицистиката е активен участ­ник в духовния живот на тогавашната българска ин­телигенция. Стихотворните му творби са пропити с носталгия по родния край, с любов към българс­кия народ, с трагизма на народностната ни съдба. Поемата "Кървава кошуля" е апогей на състрада­нието му към тегобите на българския народ, кой­то изнемогва под ярема на турските си поробите­ли.

Въпреки неимоверно тежките условия, той ус­пява да издаде тази поема в отделна книжка през 1870 г., а седем години по-рано в Москва излиза и поетичната му книга "Новобългарска гусла". Той превежда Шевченко и Лермонтов, превежда и из­вестния руски епос "Слово о полку Егореве", а в предговора на тази знаменита творба на руския на­род той ще вмъкне и едно разсъждение за българ­ския език, което е може би най-непоносимия текст за академиците в Скопие: "Мие за българский язик бройме той язик, кой ся говорит по це- ла Македония, Тракия и България, между го­ворите на кой има малу-много разлика, но мие, както и секой българин некъсоглед, не можеме да речеме, що свловото ръка, вода е македонско или тракийско, а ръка и вода е българско, защото нема македонци, нема тракийци като отделни народи, а има само словяне-българе, които живеят по речените места, имената на кои, може би, имаят си право в землеописанието, а не в народност­та. Накъсо да речиме има един целен народ българский и един език българский..."

Нека корифеите от МАНУ/Македонска акаде­мия на науките и уметностите/ да обясняват, защо "македонецът" Райко Жинзифов разсъждава тол­кова разпалено по този въпрос.