Една древна албанска леген­да разказва как античен герой, спасил малко орле, да не бъде ухапано от змия, а за благодар­ност птицата го дарила с погле­да и силата на орел. От тогава мъ­жът станал непобедим и го на­рекли "Шиптър", т.е. човек- орел.

Днес, в първата четвърт на XXI век, 25 години след демок­ратичните реформи в Албания, без преувеличение, можем да оп­риличим страната на онзи мъж, получил силата и свободата да лети. И това не е пресилено и емоционално заключение, а действителност, която се забе­лязва още щом се прехвърли гра­ницата с Македония при " Кяфа- сан".

Скептицизмът посят от вре­мето на комунизма към Алба­ния, популярна по онова време най-вече със 750-те хиляди бун­кери, дело на най-дълго управля­валия министър - председател в социалистическия лагер - Енвер Ходжа (1944 - 1986 г.) е време да се изживее. Още повече, че това е в интерес на България, която може да създаде дълготрайни културни и икономически връз­ки с Албания, за да смекчи някои идейни влияния на исляма, идва­щи от Косово.

Векове наред албанците са възприемани като незначителен политически фактор. Византий­ците и османците гледали на тях като на спомагателен народ за техните походи и едва въстание­то на Скендербег през XV век, привлякло вниманието на Запа­да. Според Оливер Йенс Шмид, автор на книгата "Албанците - история между Ориента и Окси- дента", "албанците произхождат от старобалкански народ, обита­вал тези земи още преди римско­то владичество на Балканите, ... но не открива доказателства, че са наследници на илирийско - племе, населявало северозапад­ните райони на Балканския по­луостров."

През Сред­новековието албанците по­падат подвлия­ние на Визан­тия, след това на Венеция и господството на Османската империя. В тях­ната история, и днес, времето на османското владичество се определя като време на " тъмни времена". В ези­ково отношение в албанския език се откриват влияния от старо­балкански наречия, през гръцки, романски и славянски корени, на­ред с много турски думи. (По О. Шмид)

Едва след Балканските войни (1913 г.), с постигнато съгласие между Великите сили, чуждото господство е отхвърлено, но Ко­сово с преобладаващо мюсюл­манско население е дадено на Сърбия. В 1920 г. Албания е призната за независима държава и като страна в Южна Европа, днес, тя граничи на север с Чер­на гора, на североизток с Косо­во, на изток с Македония и на Юг с Гърция. Населението й е око­ло три милиона.

През 2008 г. Косово получава независимост и се приема, че на Балканите вече има втора албан­ска държава. Но данните за ет­ническия състав на населението в Албания показват друго. А то е, че 36, 4 % от населението са ал­банци, изповядващи сунитски ислям, 36, 6 % са християни и ос­таналите 27% не се самоопреде­лят. Този лек превес на христи­янското население, ако продъл­жи и се подкрепи, може да огра­ничи геополитическите апетити и намерения на Турция за влия­ние в региона, която всячески подкрепя ислямската агресия на Косово и претенциите на албан­
ците в Македония.

Влиянието на Турция по отно­шение на исляма в Косово и Ма­кедония видимо се забелязва и с "просто око" от новопостроени­те и никнещи като гъби джамии и минарета в Тетово и Гостивар, докато картината в Албания е по- различна. Там джамиите не са много и не се забелязва активен религиозен живот, както в Маке­дония и Косово. Прави впечат­ление, че в някои от градовете, ортодоксалната християнска и католическа черкви, са в непос­редствена близост до джамиите.

Като парламентарна репуб­лика Албания приема новата си Конституция след референдума през 1998 г., но в нея няма приета официална религия. Всички ве­роизповедания имат равни пра­ва. В "Града на мълчанието", от­рупан с купища изкуствени цве­тя, "почиват в мир", един до друг, както мюсюлмани така и християни.

След рухването на кому­низма през 1992 г. и проведе­ните демократични избори положението в страната рязко се влошава: престъп­ност, безработица, обезце­няване на парите в банките, вилнееща свободно и нео­безпокоявана мафия. Каза­но накратко пълен хаос, от който с волята и под натис­ка на народа се раждаредът и върховенството на закона през последните 10-15 годи­ни. Затова и удивлението от постигнатото на всеки току що пристигнал чужденец е голямо. Опряна на собстве­ния си потенциал - природ­ни ресурси от мед, цинк, хром, желязна руда, мрамор и наскоро открити залежи на нефт и газ, както и на доб­рата хидроденивилация на осемте си пълноводни реки Албания се е упътила, поне за се­га, по пътя на държавния капита­лизъм. Общият дял на частния сектор е 18%, а на държавния 82%. Привлечените чужди инвестито­ри са в производството на фе- рохром (Италия), добив на мед и металообработване (Турция) и в циментовата промишленост (Ливан). Изцяло приватизиран е само банковият сектор. На ал­банския банков пазар оперира и българската Първа инвестици­онна банка, която е на 14 място в класацията по активи. Освен в столицата Тирана, тя има клоно­ве в Дуръс и Берат.

От чуждите инвеститори на първо място през 2011 г. е Гър­ция, следвана от Италия, Китай, Австрия, Турция, ФРГ, Ливан и др. Железопътният транспорт е слабо развит и е само вътрешен. А товарна жп връзка има само с Черна гора. За разлика от сухо­земния транспорт, водният е на по-добро равнище, чрез приста­нищата в Дуръс, Вльора, Саран- да и Шенгин. Фериботната ли­ния Саранда - о-в Корфу свърз­ва Албания с Гърция, а приста­нището на Дуръс с Триес в Ита­лия. В момента се разширява пристанището в Дуръс. Товар­ният транспорт се подържа чрез контейнерната линия Будапеща - Бари. На територията на стра­ната се конкурират четири мо­билни оператора и осем летища. Най-голямото международно летище е "Майка Тереза". За снабдяването с електроенергия Албания разчита на осемте си ВЕЦ -а и на двата си ТЕЦ-а. Мал­ки количества ток внася и от Бъл­гария. Една от най-големите държавни инвестиции в момента от 970 милиона евро, е насочена за изграждането на каскадния ВЕЦ "Дяволи". Няколко големи университета - Тиранският, Ти­ранската политехника, Земедел­ският университет, Университе­тът в Берат и новооткритият ко­леж в Дуръс, подготвят бъдещия духовен потенциал на страната.

През 1996 г. за да увеличи при­ходите си в държавната хазна, и за да се чувстват имигрантите съпричастни към Родината си, правителството издава една спе­циална Директива, която ги за­дължава да внасят в държавата хазна по 50 евро годишно, които се изразходват за градежа в стра­ната. Наред с това, за албанците живеещи и работещи в чужбина, е въпрос на дълг и чест, да пост­роят къща в Отечество си. Зато­ва и размахът в строителството е видим. Строят се нови улици, цели квартали, красиви и големи къщи, курортни комплекси, дори е построен цял град,какъвто е град Люшне, в който има фабри­ка за производство на зехтин. По подобие на Турция, южната хъл­
миста област до подножието на планината Томур на град Берат, е засадена от държавата с масли­нови плантации, които се отда­ват под аренда. Всеки албански гражданин може да вземе за отг­леждане колкото иска декара от тях, а реколтата се изкупува от държавата.

Албания залага на приходи в държавната хазна главно от ту­ризма, които достигат годишно до един милиард и половина ев­ро, износ на мрамор и естествен битум, от който тя е на първо мяс­то в Европа и селскостопанска продукция от плодове и зеленчу­ци. Поради планинския си те- ренв Албания не се отглежда пшеница и се разчита само на внос.

Българските туристически компании, които оперират на ал­банския пазар не са много, въп­реки ниските цени и добрите ус­ловия за почивка по Адри­атическото крайбрежие. Хотелите построени през последните десетина годи­ни са доста луксозни и предлагат добра, вкусна и разнообразна кухня на при­емливи цени.

Трудно за вярване, но днешна Албания върви по нов път и има малко общо с онази Албания, която помнят живите от времето на комунизма, като страна на бункерите, които тряб­вало да приютят всяко се­мейство при евентуално атомно нападение. Запазе­ни и до днес, те са автетич- но свидетелство на отми­налото време, което албан­ците не желаят да се повто­ри и доказателство за безу­мието на един диктатор, поставил държавата си в пълна изолация и съсипал живота на хиляди хора за тяхното построяване. И още: ос­тавил им е освен бункерите и един голям проблем, свързан със собствеността на недви­жимото имущество, за ко­ето не са издавани доку­менти. След промените от 1992 г., за да се реши казуса със собствеността на жилищата правителст­вото приема постановле­ние, с което всеки където живее може да придобие право на собственост вър­ху имота си. Но се появи­ли нотариални актове от преди Втората световна война и затова сега всеки отделен случай се реша­ва от съда.

Днес новите модерни сгради, университети, музеи, жилищни комп­лекси, хотели,ресторан­ти и кафенета, изградени през последните двайсет години, са знаците на новия ден на Алба­ния, на стремежа на младите и образовани хора, които гледат позитивно на членството си в ЕС и виждат бъдещето си в него, но искат да запазят свободата и не­зависимостта си и да пренаредят държавата си без да рушат, а да градят. Затова са запазили и на­поителната си система, изграде­на през годините на соца и ус­пешно развиват зеленчукопроиз­водството.

Истинско предизвикателство, за тези които имат афинитет към българската история и култура­та е всяко посещение и на град Берат, разположен в южната част на Албания. Пътят от Ду- ръс до Берат е около 80 км и се изминава с автобус за около час, по скоростен път, минаващ пок­рай района "Кавая". С достига­нето на река "Шконбения" в същност се озоваваш в южната част на страната и колкото пове­че се отива на "Юг", толкова по­вече природа се променя, плани­ните намаляват, а хълмистите

възвишения са покрити с масли­нови насаждения. По пътя мас­линовите плантации са завзели възвишенията и стигат до Берат, обяснимо предпочитание към тези насаждения, тъй като стра­ната е една от големите износи­телки на зехтин, наред с Гърция и Италия .

Град Берат е разположен в подножието на най-голямата планина в Албания "Томур". Ан­тичното му име е "Антипатрея" и е съществувал според албанс­ката историография още от VI век пр.н.е. Легендата разказва, че някога двама братя се влюби­ли в една и съща девойка, за коя­то започнали да воюват помеж­ду си. За да ги раздели, Бог пре­върнал по-големият брат Томур в планина, откъдето дошло и името на планината. През II век, Берат е завоюван от римляните, а през IX век Първата българска империя го овладява и получава името Белград. По това време градът е важен търговски и адми­нистративен център в българс­кия район Кутмичевица.

През 1018 г. Елемаг връща града на Василий II, но през 1203 г. Втората българска империя от­ново си го отвоюва и той става част от България. Предполага се, че "Величката епископия" во­ди началото си от Величка, Ве- лица , Белград - българските име­на на днешния град Берат" (Трендафил Кръстанов. "Откри­та е столицата на епископията на Св. Климент Охридски Велика Велеград".) По-късно през XIII в. градът попада под управлени­ето на Майк Душан, владетел на Епир, а през 1431 г. е превзет от османците и влиза в състава на Османската империя.

До XVII век Берат запазва името си Белград и е един голям занаятчийски център. В края на XIX век той става основна база за подкрепа на Лигата на Приз- рен - Аалбанският национален съюз. След прекратяване на чуж­дото господство през 1913 г. в ре­зултата на приключилите Бал­кански войни, през 1922 г. Алба­ния получава независимост. Бе­рат се слави и с това, че от 23 до 30 октомври 1944 г. тук се провеж­да второто заседание на Съвета за национално освобождение на Албания, където Партията за на­ционално действие, контролира­на от Движението за национално освобождение става временно демократично правителство с председател Енвер Ходжа, кой­то управлява страна до 1986 г.

От 1992 г. в Албания се борят за власт няколко партии: Демок­ратическата , Социалистическа­та, Обединената партия за чо­вешки права, Християндемокра­тическата партия и Движението за социална интеграция, което е без особено присъствие в поли­тическия живот.

Уникална със своята старин­на архитектура, манастири и му­зеи е и издигащата се над града крепост "Берат". От нея се от­крива прекрасна панорама към града, разделен на три района: нов район - строен по времето на комунизма с характерните па- нелки, с изключение на универ­ситета, който наричат "Белият дом"; "Подгорица" и "Манга- лия", напомнящи архитектурата на Велико Търново. "Горица" впечатлява с белосаните двукат­ни къщи, "кацнали" над десния бряг на река Осум, а "Мангалиа" с тесните калдаръмени улички разположена на левия бряг на ре­ката, вкопана в скалите на кре­постта. През 2008 г. Берат е включен в списъка на защитени­те паметници на културата под егидата на ЮНЕСКО.

Самата крепост"Берат" е за­бележителна за нас, българите най-вече с това, че тя е свързана и е била неразделна част от ис­торията на Първото и Второто българско царство, както и с цър­ковния живот на Охридската епископия. Интересното при нея е и това, че и до днес, както и в крепостта в Елбасан, днес там живеят 48 семейства. За тях кре­постта е техен дом. И нещо мно­го, много важно: християнските църкви в целия район на крепост­та са частна собственост. Зато­ва истински късмет е, да зърнеш част от запазените стенописи в църквите, ако ти отворят някои отвратитеим.

Не се знае, а и никой от бъл­гарските историци и медиевисти не пише, че за известно време в крепостта "Берат" са живели и двама от учениците на Св. св. Ки­рил и Методий - Наум и Ангела- рий. Това най-вероятно е стана­ло през 863 г., когато двамата братя, заедно със свои ученици, по искане на Великоморавския княз Ростислав, пристигат в сто­лицата на княжеството Велеград и в продължение на три години
развиват трескава книжовна дей­ност, преди да се установят в Плиска, след смъртта на Мето­дий. Друга забележителност е националният музея "Онуфрий". В него са запазени светите мощи на Наум и Ангеларий. Над тях е закачено знамето на Словакия !? Има надежда скоро до него да се нареди и българското знаме. Струва си медиевистите - специ­алисти да се поразровят около този факт, който може да освет­ли повече ролята на Ангеларий , за който се говори твърде малко в "Пространното житие на Кли­

мент Охридски" от Теофилакт Охридски от XI век.

Иконографският музей "Онуфрий" е открит в църквата "Успение Богородично", под надслов "Спящите съкровища ("Sleeping Treosures"). Това е пър­вият иконографски център, кой­то е подслонил икони от XVI до XIX век.

Не по-малък исторически и етнографски интерес представ­ляват и стенописите в църквата "Св. Николай" и църквата "Кон­стантин и Елена" построени през XIII и XIV век, които въпреки вандализма на комунистическа­та власт и разрушаването на всички иконостаси през 1967 г.,са запазени част от стенописи­те им.

По отношение на българско­то малцинство в Албания е важ­но да се знае, че то не е само в Го­ло бърдо и Мала Преспа. Бъл­гарско присъствие има дори и в

столицата Тирана. Там свободно можеш да се поразговориш с хо­ра от "Сдружение на албанците приятели на България", тъй като голяма част от тях са завършили висшето си образование в Бълга­рия. При последното преброява­не, обявилите се в графата маке­донци, считат себе си за българи. Още по-впечатляващо е, че в Ти­рана има бар, който носи името "София", в който барманите но­сят тениски с името на бара, из­писани на кирилица, а логото им е гербът на град София. Ако пък се доверим на легендата, че за­селниците в българското село Мандрица са дошли от село Вит- кучи, сега в Албания, намиращо се на 30 километра от Корча, от­ново ще открием следи на бъл­гарското духовно присъствие. В редицата от неправителствени организации има такива, които съхраняват българските тради­ции и култура, каквото е дружес­твото "Иван Вазов", но има и други с македонистичен уклон, като: "Македонско - Егейското дружество" от с. Връбник и дру­жеството "Гора" в Кукас. Но и те рано или късно ще отрият исти­ната.