Радостин МОРФОВ

Първият период от нашата военна мисия, макар и съпрово­ден с много лишения, беше ха­рактерен със своята безгрижност и спокойствие. Той завърши през месец март 1993г. От два месеца доста от старите колеги бяха за­менени с колеги от втория кон­тингент, макар някои от нас да ка­раха по два мандата. Втори ман­дат карахме аз и Жоро Терзийс­ки, Венци (Венелин Стоянов) бе­ше заменен от Васко (Васил Ва­силев). Повечето приятели оба­че бяха останали, като: бате Спас, Петьо (Пенчо Петков) и Теди (младши сержант Тошко Йорданов). Струва ми се, че тук е моментът да спомена още две значими за мен имена, които пристигнаха с групата на втория контингент. Първото име е това на редник Иво Христосков, с който си допаднахме и станахме приятели. Иво тогава беше съв­сем младо момче, истински но­вобранец на няколко месеца служба като войник на редовна служба, но това което съвсем яс­но си спомням, че той ми разпра­вяше някакви фантастики как ще развие сериозен софтуерен ком­пютърен бизнес, опирайки се на изключителните си възможнос­ти на програмист - срещнахме се с него след 23 години и всичко ко­ето бе споделял по-рано с мен, ве­че беше реалност. Другата пер­сона, която струва ми се трябва да спомена, е старшина Стефан Христов. Стефан е мой бивш ко­лега, от когото съм се учил на свръзки при прохождането ми в тази професия. За него трябва да се отбележи, че е "Майстор на спорта" като радиолюбител. Жалко, че нямаше възможност да стане член на нашия екипаж в Камбоджа. Конкретно за мен то­зи първи период приключи осе­заемо след завръщането ми от почивка в Австралийския воен- но-почивен лагер в Компонг Сом (Сианук Вил), намиращ се на камбоджанското море - Сиамс­кия залив. Доброто ми настрое­ние посърна след информация от моите колеги, че са започнали провокативни военни инциденти спрямо силите на ООН в Камбо­джа. По време на втория период от военната мироопазваща ми­сия, нашата радиостанция я дис- лоцираха в град Компонг Спъ, където беше изместен и щабът на нашия батальон, който се на­
мираше в близост до трета рота. Щабът бе поместен в една голя­ма нова двуетажна сграда, изг­леждаща като вила. В тази сгра­да плюс още две се подвизаваха командирът, личният състав от Щаба на батальона, минохвър­гачният взвод, който имаше ох­раняващи функции и нашият еки­паж. Новата дислокация се на­мираше в едно доста цивилизо­вано място, за разлика от обкръ­жаващата среда на Базовия лагер и изглеждаше на райска градина - с много палми и друга зелени­на, както и едно прекрасно мал­ко езеро покрито с червени лото­си. Жалкото бе, че не можахме в пълна степен да се нарадваме на тези прекрасни условия на жи­вот, включващи и климатик в по­мещението за спане, условия за­менили предходната мизерия. Явно беше настанало време да бъдем войници наистина. Първо­то нещо, което сторихме в тази нова военна ситуация, бе да се мобилизираме психически и да въведем в ред личното си воен­но снаряжение. Автоматите ни до този момент бяха буквално недокосвани. Поне за нас най- големият ни проблем беше ради­останцията ни, която външно представляваше високо прохо­дим камион с фургон на каросе­рията си - огромен обект и цел. Единствената възможна защита беше маскировъчната мрежа върху него. Казвам единствена­та и то заблуждаваща врага за­щита, защото беше абсолютно невъзможно да вкопаем това ог­ромно съоръжение в земята. Причината се криеше в местни­те дадености. Всяка изкопана дупка или окоп след първия дъжд се превръщаше в езеро, запълне­но с вода до предела на своя обем. А освен това всяка изкопа­на дупка ставаше капан за змии, които съвсем не липсваха там. Един път влезе змия във фурго­на на радиостанцията и мога да кажа, че упоритостта, бързината, сериозността и концентрацията ни нямаха граници при нейното вадене оттам - немислимо беше змия да се вие до краката ти, нав- ряна в някоя недостижима ниша на радиостанцията, докато си концентриран в поддържането на радиосвръзката.

Единственият възможен ва­риант на защита на радиостанци­ята бе да издигнем стена около нея от чували с пясък или поне да се изгради метална мрежа за за­щита от РПГ, но явно беше пре­ценено, че е нерентабилно да се създават такива огромни съоръ­жения. В крайна сметка реал­ността бе следната: късмет да не попаднем под прицела на някой въоръжен провокатор и при опасност своевременно да уве­домим работещия в радиостан­цията с последващо бързо прид­вижване до близките укрепени бункери. Тъй като бяхме заоби­колени от неизбежни потенциал­ни опасности, които криеше действителността около нас, ареалът ни на сигурност беше силно ограничен, да не кажа, че почти липсваше. Немислимо бе­ше самостоятелното и невъоръ­жено придвижване, особено до намиращата се на километър разстояние трета рота, където се хранехме и ползвахме други би­тови удобства. А що се отнася до щаба на батальона, в който жи­веехме и функционирахме, и кой­то се намираше в град, и то сред­ностатистически за стандартите на Камбоджа, опасностите, отс­тоящи от него, бяха толкова не­посредствено близки и реални, че понякога даже успяваха да се материализират буквално на ня­колко десетки метри от нас. Съ­седната сграда до тази на нашия щаб бе митницата на град Ком- понг Спъ. В периода, който опис­вам, митничарите бяха решили да проведат собствена акция за пресичане на контрабандата на място, която се осъществяваше по пътя, свързващ столицата с град Компонг Сом, намиращ се на "Сиамския залив". Този път бе една от най-важните търговс­ки артерии на страната и беше един от малкото покрит с ас­фалт, но по-важното в случая бе­ше, че този път преминаваше точно до оградата на нашата сграда и тази на митницата. По време на въоръжената митничес­ка акция, те разкриха контролно- пропускателен пункт на този главен път, точно на 100 метра от нас. Акцията им беше основно нощна и се изразяваше в следно­то: денем спят, нощем се избиват един друг, имам предвид митни­чари с контрабандисти(в пове­чето случаи въоръжени военни). И пак повтарям, това се случва­ше на 100 метра от нас. На това изключително близко разстоя­ние се стреляше и се убиваха хо­ра. Жертвите бяха и от двете въ­оръжени страни, та даже имаше и комична страна, тъй като спя­щите денем навън в хамаци мит­ничари, ставаха все по-малко на всяка следваща сутрин. Благода­рение на нашия втори командир на батальон полковник Стефан Николов, това безобразие беше изместено на по далечно разсто­яние от нас. Кулминацията на напрежение за нас, българите, настъпи след бруталното военно нападение на лагера на 3-ти взвод от 4-та рота на 2.4.1993 г. Бруталността се заключаваше в това, че нашите там бяха напад­нати от "Червените кхмери" по един доста недостоен начин, от­кривайки подло огън срещу тези, които до този момент са ги изх­ранвали официално на терито­рията на лагера си и пак там са во­дели политика за поддържане на добрите отношения с тях, включващи и провеждането на съвсем официални срещи и пре­говори между представители на ООН и на "Червените кхмери". Струва ми се, че трябва да се от­бележи и факта, че този наш ла­гер беше единственият на ООН, разположен на територията на гореспоменатата военнополити­ческа фракция. В разразилата се схватка 3-ти взвод даде три жер­тви и трима тежко ранени. Поне за нас шокът беше огромен, тъй като някои от тях ги познавахме лично, поради това, че периоди­чески даваха караул пред щаба на батальона. Уви почти ведна­га след този ужасен инцидент последва втори на 13.4.1993 г. с бронетранспортьор на Втора ро­та. И в този случай атаката вър­ху нашата бойна машина имаше вида на провокативно "удряне в гръб", с възползване от безиз­ходната ситуацията, че ние фун­кционирахме сред мирното кам- боджанско население. Инциден­тът е следният: група въоръжени униформени (нещо изключител­но често срещано там) пресичат съвсем спокойно вечерта, като нормални граждани пред нашия бронетранспортьор и после го обстрелват отстрани. При този инцидент дадохме още една свидна жертва. През целия този период провокациите спрямо на­шия батальон не секваха, но сла­ва богу нямаше повече жертви. Що се отнася до нашия екипаж и останалите колеги, с които съжи­телствахме и служехме, бе във­личането ни в един инцидент, който за нас си беше сто процен­тово военно сражение преди да се установи, че е фалшив. Това бяха дните и нощите на най-го­лямо напрежение. Почти през цялото време бяхме с пълно бой­но снаряжение и готови във все­ки един момент да започнем сражение. Няколко дена преди това тримата се наложи да оти­дем с ками­он, за да взе­мем резерв­ни блокове за развале­ната ни ра­диостанция от Базовия лагер, който се намира­ше на над 100 кило­метра от настоящата ни дислока­ция. Пъту­ването беше изнервящо и дълго, с пос­тоянно заредени автомати и ог­леждане за опасности. Може би възниква въпросът защо целият екипаж? Отговорът е, че станци­ята трябваше да заработи на вся­ка цена и бе немислимо резерв­ните блокове да не могат да се опазят по най-сигурния начин, а така също и ние самите бихме по-добре се защитили при евен­туален въоръжен сблъсък. Но нека се върнем към т. нар. фал­шив инцидент. Врялата априлс­ка нощ, през която се случи въп­росният инцидент настъпи, като ние я посрещнахме облечени с цялото си бойно снаряжение, а автоматите ни бяха в готовност със заредени пълнители. През тази вечер се падаше на Васко да е дежурен на радиостанцията и да осъществява радиосеансите със София и Делхи. Ние с Жоро се намирахме в щаба в готовност да оповестим Васко и да влезем в изградените бункери пред не­го при необходимост. Разбира се не сме стояли само и единстве­но на едно място, тъй като има­ше часови на пост, а нашата за­дача бе да сме в готовност. И ес­тествено при това наше безцел­но щъкане из сградата, най-нак­рая точно двамата се оказахме сами на най-неподходящата по­зиция в началото на екстремния момент. Помещението, в което се намирахме, беше без никаква видимост навън, нямаше защи­тен проход към бункера отпред, освен това то имаше за вход ог­ромна плъзгаща се желязна вра­та - изобщо бяхме като в капан. Нощта напредваше, а ние се бях­ме успокоили от напрежението внасяно от останалите, все пак се чувствахме по-добре в собст­вената си, макар и несигурна стая, когато чухме лаещият от­кос на автомат "Калашников". Скочихме веднага, заредихме автоматите си и застанахме от двете страни на желязната врата. Мозъците ни започнаха треска­во да мислят. Казахме си: най-ве­роятно часовият отвън е възпро­извел стрелба по невнимание, но след няколко минути, като че ли от друго място бе възпроизведен още един откос. Рекох си: "За­почна се" - няма измама, война­та дойде при нас, битката започ­на. Главата ми започна да пулси­ра, езикът ми надебеля, гърлото ми се стегна. Последва още един откос. Казах на Жоро да не бър­заме да излизаме, а да изчакаме докато "лудницата" стане пълна. Предвид неподходящата ни по­зиция при това "опипване на почвата" от двете обстрелващи се страни, ако отворим тази ог­ромна врата, целият огън ще бъ­де насочен към нас. Изведнъж се чу гласът на командира "Бягай оттам бе". Използвахме тази по- различна ситуация, за да излезем от нашия капан и да влезем в за­щитния бункер, а оттам да пред­приемем действия по извежда­нето на Васил от радиостанция­та. При влизането ни обаче в бункера разбрахме, че тревогата се е оказала фалшива. Нашият часови на пост е засякъл с при­бора си за нощно виждане един човек, който залягайки и ставай­ки се придвижва към нас. Пос­ледвали са трите предупреди­телни автоматични изстрели от наша страна, след което конста­тирали, че човекът е обикновен ловец на жаби и командирът го е прокудил оттам с вик. Не знам как следва да се оцени случило­то се, тревогата наистина беше фалшива, но за мен и Жоро до та­зи констатация всичко беше ис­тинско. А горкият Васко, след това успокоение буквално го заб­равихме. След час той дойде при нас, да ни обяснява какви вели­ки свръзки е осъществил, без да има никаква представа за протек­лите драматични събития. Как­то и да е, случилото се си "каза своето" и ние превъзбудени от адреналина в нас останахме нащрек до сутринта. През този период на концентрация, съчета­на с тишина, си дадох сметка какво представлява войната. Войната е един сбор от битки, в които можеш и да не бъдеш за­месен като персонален участ­ник. Между самите битки, вклю­чително и за военните, участва­щи в тази война, животът проти­ча нормално, което означава, че в този период се вършат съвсем естествени неща, като спане, хранене, ежедневни рутинни ра­ботни дейности, включително и развлечения, доколкото са въз­можни. Но самата битка преоб­разява и променя на 180 градуса предходната картина. Спокойс­твието се превръща в ад, живо­тът се превръща в смърт. Но та­ка както е започнала стихийно една битка, така и неминуемо приключва, за да се превърне от­ново в предходната реалност. След нея обаче остава разруха­та и убитите - живите продължа­ват живота наново. Компонг Спъ започна тихо да се събужда. Раз- съмващата светлина все по-нас­тъпателно взе да превръща всич­ко около нас в сюрреалистична картина, преобразяваща нощни­те черни палми в лилави на фо­на на тъмносиньото вече небе. С времето цветът му взе да преми­нава във все по-ярки сини нюан­си, до момента, в който то се трансформира при изгрева на слънцето в червено-оранжево, а самите палми измениха своя предишен цвят в маслено зелен. При тази прогресивна промяна, лека полека цветовете около нас започнаха да придобиват оби­чайния си вид, а хладната и уха­еща приятно утрин започна да отстъпва мястото си на задуш­ния и шумен камбоджански ден. Така е! Животът продължава... Въпреки, че отброявахме всеки изминал ден и оставащите след него, времето на пребиваването ни в Камбоджа се стопяваше без­възвратно и със замиращо нап­режение до момента, в който настъпи периодът на нашето от­пътуване на отделни групи от­там. ООН изпълни своята мисия да проведе мирни и демократич­ни избори в Камбоджа, чийто га­рант бяха военните контингенти там. След този договорен про­цес между ООН и военнополити­ческите камбоджански фракции, мисията на ООН трябваше да приключи, а чуждестранните ба­тальони поетапно да се изтеглят оттам. Екипажът решихме: аз и Васко да заминем с по-ранна гру­па, а Жоро да си тръгне с по-къс­на, като той трябваше да провеж­да последните със затихващ ин­тензитет радиосеанси със София и Делхи от новата-стара дисло­кация на нашата радиостанция в Базовия лагер и като началник на радиостанцията накрая да я сда­де за извозване към България. Освен това той трябваше да окомплектова и подготви за сда­ване в България съхраняваната на хартиен носител и водена в продължение на година и чети­ри месеца цялостна кореспон­денция на радиостанцията, как­то и нейната оперативна доку­ментация. Моя беше грижата да пренеса по официален път, опа­зя и сдам в България шифровите документи, което и сторих, неза­висимо от риска и съпътстващи­те неудобства.

Поне за мен през този кратък период на изчакване на полета от Камбоджа в мен бушуваха урага­ни от вълнения, свързани с наб­лижаващата среща с моето се­мейство и близки. И когато земя­та взе да се смалява под нас при излитането на нашия самолет, си казах: "Сбогом Камбоджа! На­дали ще се върна отново тук, а и не знам, дали искам това да се случи. Но явно ти ще бъдеш страницата в моя живот, която най-вероятно ще остави траен отпечатък върху мен, заради преживените драматични сблъ­съци и ярки светоусещания и с оценката, че бях на мястото, къ­дето превърнах своите мечти в житейски реалности и лични пос­тижения.