Дано не преиграваме с наду­та тържественост към този чер­ноработник, стожер и вдъхнови­тел на борбите ни за освобож­дение от турския ярем и войни­те за национално обединение!

Защото!

Той ненавиждаше кухата па- тетика.

Той презираше началническа­та суета.

Той воюваше с бездушието на бюрокрацията.

Кой беше всъщност този чо­век?

Един офицер с душа на поет, военен педагог, сеещ в сърцето на воините, семената на обичта, братството, солидарността и до смърт отдаденост към Родина­та.

Публицист, у когото словата се превръщаха в стрели и куршу­ми ...И срещу кого? Срещу всич­ки, които правеха от офицерския пагон заслон, а от служебния си дълг - конюнктура.

Къде беше той? Навсякъде, където имаше нужда от строга взискателност, от добра дума, от насърчителна усмивка, от при­мер, на който не можеш да усто­иш.

И ти, български войнико, тръгваше след него, срещу вра­жеските куршуми, срещу разла­гащата пропаганда, срещу всич­ко, което скверни образа на Бъл­гария.

Той беше винаги с теб, бъл­гарски войнико! И не друг, а ти, само ти го постави наред с апос­толите Левски, Гоце, Даме. Той, апостолът във войнишки шинел, тръгна с теб и остана до теб, за да те води, да те насърчава, да те вдъхновява... И загина така, как­то те учеше - без страх от смърт­та. И остави завинаги образа си, запечатан в сърцето ти. Той съ­буди и извая героя у тебе, а ти с всеотдайността си го направи безсмъртен.

Сто години това безсмъртие се луташе, потънало в прах, за­вързано в папки, заключено в чекмеджета, високомерно пре­небрегвано от трубадурите на идеологическия фанатизъм. Кои бяха те? Самопровъзгласили се съдници, които не се посвениха да арестуват безсмъртието му и да го заключат в отцеругателс- кото клише на тесногръдието - великобългарски шовинизъм.

Въпреки всичко, коварството, насърчаващо забравата, е побе­дено.

Ти, рицарю на честта, на во­енната доблест, на беззаветната отдаденост на Родината, днес от­ново си при своя народ. Въпре­ки каменната плът.Ти одухотво- ряваш камъка.Ти го съживяваш, и той полита. И ти с него. И об­хождаш с поглед България. Над­зърташ в Македония. Не всичко е така, както го искаше. И все пак, хоризонтът е друг, по-ясен, по-обещаващ.Необходима е са­мо още една крачка .

И се взираш в нас, твоите по­томци. И ни заповядваш:

"Направете тази крачка.Само тя може да успокои душата ми!

След сто години лутане..."

А ние, готови ли сме ние, да направим тази крачка? ...Да или Не?!

Повелителният му глас ни от­резвява.

Патетиката става излишна...