Повече от четвърт век много често на столичната улица, на ко­ято живея, срещам този човек. В късния следобед,когато се при­бирам от работа, както винаги той е елегантно облечен и глад­ко избръснат и все бързащ. Все­ки път го поздравявам със "Здра­ве желаем,господин полков­ник!", а той усмихнато кима с глава. Поздравяваме се по воен- ному, защото и на двамата част от трудовата ни биография е свързана със Строителните войски. При него - за четвърт век, а при мен за близо 11 годи­ни. Време е и да кажа кой е чове­кът, когото познавам повече от 25 години и живеем на една и съща улица. Името му е Вален­тин Бобевски. За музикалната об­щественост у нас маестро акаде­мик Бобевски е всепризнато име в хоровото дирижиране. А твор­ческата му биография е направо за завиждане.

Маестро Валентин Бобевски е завършил дирижиране в Дър­жавната музикална академия "Панчо Владигеров" - София, при проф. Георги Димитров и доц. Любен Лилков. Преподавал е в Държавната академия "Фе- ренц Лист" в Будапеща. Специ­ализирал е в Хумболтовия уни­верситет в Берлин. Председател на Българския хоров съюз, пред­седател на международния фес­тивал за православна музика "Хвалите Господа", композитор на хорова и театрална музика, член на журита, ръководител на курсове. През 1992 г. е номи­ниран за "Мъж на годината" от Кембридж- кия биографи­чен център, през 1993 г. - като "Мъж на постижения­та", апрез 1994 г. е включен в XVI издание на Световната ен­циклопедия на Кембридж "Кой кой е", както и в съот­ветната бъл­гарска енцик­лопедия.

Двадесет и пет години е

главен художествен ръководител на ансамбъла на Строителните войски. От 1970 до 1998 г. ръко­води единствения по рода си спортен хор "Славия". От 1972 г. досега е главен художествен ръ­ководител на хор "Св. София". От 1985 г. и досега е главен дири­гент на мъжкия хор "Гусла", съз­даден още през 1924-та. Основа­ва мъжкия камерен ансамбъл "България" (1991). В музикална­та му биография името му е свързано с още няколко знамени­ти хора, с които е осъществил премиерни изпълнения на пове­че от 400 български и чужди творби.

Хоровете, които ръководи са спечелили множество престиж­ни награди на авторитетни меж­дународни конкурси - две първи награди за младежкия хор "Со­фия" на Строителните войски (Гориция, Италия, 1974 г.), купа­та на Би Би Си "Нека пеят наро­дите" (1976 г.), Първа награда "Бела Барток" (Дебрецен, 1982 г.) и др. Маестрото е дирижирал в Страсбург, Брюксел, Хелзинки, Корея, Куба, Израел, Гърция Хърватия, Словения, Румъния, Чехия, Испания, Франция, Анг­лия, Босна и Херцеговина, Ма­кедония, Сърбия, Турция и др. Автор е на хорова и театрална музика, обработва български на­родни песни, композира църковни песнопения. Носител на наг­радата "Златен век" - печат на Симеон Велики на Министерст­во на културата (20 май 2013).

За всичко това ми разказа пол­ковник Валентин Бобевски при гостуването му в столичния му дом. Поводът е наистина зебеле- жителен. На 5 февруари маестро Бобевски навърши 80 години.

Документален разказ на маесро Бобевски,записан на 29 януари 2018 г., седмица преди юбилея му.

Корените на рода ни са от Те­тевен. Родоначалник е богатият търговец дядо Никола Хаджис- тоянов, роден е през 1822 г. Той се е замогнал с търговия като емигрант в Крайова, а румънския си дом превръща в подслон за българските хъшове. Основател и председател на революционен комитет с благовидното име "Българско настоятелство", той събирал значителни суми и ги из­пращал в България "на ползу ро- ду". Интересна и любопитна е историята как от Хаджистояно- ви, ставаме... Бобевски. В далеч­ната вече 1874 г. моят прадядо Никола се връща за втори път от Божи гроб. Някъде в м. Беклеме- то, към Троянския проход, е пос­рещнат от своите близки. Там ре­шили, че трябва по някъкъв на­чин да се отбележи двойното му хаджийство. Но не вървяло пред фамилията да се повтаря два пъ­ти "хаджи" и затова предложили да се смени фамилията. Но да бъде такава,че да я няма в Бълга­рия, а в същото време да говори и за самия човек,който я носи. Този мой прадядо много обичал да яде.. боб. Решили, че фамили­ята непременно трябва да е свър­зана с тази негова слабост. И взе­ли да обсъждат да се казва Бобе- ков, Бобев, Бобаров, Бобчев и др. Някой взел, че си спомнил как бил чел в "Цариградски вест­ник" за полски революционер с фамилия Бобевски, който се кри­ел в Шумен. "Тате, нека фамили­ята вече да е Бобевски. Не се сре­ща в България, пък и в нея има ду­мата "боб". Така няма да ни бър­кат с никой!", рекъл най-възрас­тният му син Иван. Прадядо ми се съгласил с предложението. И така и до днес името на фамили­ята ни е уникално,както е забеле­жителен и родът ни. В Тетевен днес къщата ни е позната като Бобевската къща, обявена е за музей, защото в нея е посрещнат и преспал княз Александър Ба­тенберг. В негова чест на мегда­на се люшнало три ката вито хо­ро, каквото в своята история гра­дът не помни.

След Освобождението дядо Хаджи Никола е избран от род­ния Тетевен за делегат в мисия­та на граф Игнатиев при подпис­ването на Санстефанския мирен договор. Участвал е и във връч­ването на благодарствения адрес до Александър II, царя Освобо­дител. През 1878-а дядо хаджи Никола се преселва със семейс­твото си в София, където е изб­ран за един от първите общинс­ки съветници. Този мой прадядо успява да създаде многолюдно семейство- имал е 10 деца, от ко­ито 6 сина и 4 дъщери.

Най-големият му син Иван, роден през 1854 г. е участвал в бо­евете на Шипка, казвали са му Опълченеца. Преди тази негова авантюра, той е бил много бли­зък с българските хъшове във Влашко. Иван се запознава с Дя­кона Левски, с Панайот Волов, с Филип Тотю и Желю войвода. Среща се и с Христо Ботев и Лю­бен Каравелов. През 1874 г. пос­тъпва в четата на Стоян Велков Софийски, който още в първите боеве е бил убит от турците, и ко­митите се разпръсват. През про­летта на 1877 г., когато войната започва, се записва в Опълчени­ето. Сражава се под командата на ген. Скобелев. След боевете при Стара Загора участва в бит­ката на връх Шипка на 9, 10 и 11 август 1877-а. За героизма си той получава дар от руския импера­тор Александър II - сабя с диа­манти и рубини и златен часов­ник. Отличава се в боевете на Шейново на 28 декември и пленя- ването на армията на Вейсал па­ша. Награден е с 11 ордени и кръстове за храброст, между ко­ито и руския "Св. Георги Побе­доносец". Днес тези реликви са в Националния исторически му­зей, където ги предадохме, заед­но с униформата му на опълче­нец и сабята.

Вторият син на моя прадядо Никола е дядо Марин, бащата на татко. Бил е много начетен и ро­долюбив, завършил машинно инженерство в Брауншвайг, Гер­мания. В Първата световна вой­на дядо Марин е командвал взво­да, който освобождава българс­кия град Демир Хисар от гърци­те. Там се вижда нещо ужасява­що - всички български мъже би­ли обесени на дърветата като мартеници, а жените и децата за­карани в робство на юг. Тогава той получава орден за храброст от Фердинанд.

Най-малкият брат на дядо ми Марин е Любомир Бобевски, един от най-нежните поети по онова време.

Той е автор на либретото на операта "Гергана" на маестро Георги Атанасов. Той е автор и на думите на марша "Съюзници - разбойници", написан по време на Междусъюзническата война, когато сърбите нападатбългар­ската войска в гръб . Този марш бързо се превръща във втората "Шуми Марица". Когато в Со­фия влизат англо-френските войски, първо са арестували поета Любомир Бобевски на "Лъвов мост" , а след това и двамата премиери - Васил Радославов и Александър Малинов.

Баща ми Асен Бобевски, има­ше разностранни интереси - по­ет и спортист, хорист. Той беше шампион по мотоциклетизъм, златен медалист на 100 метра бя­гане на Балканските игри в Ати­на през 1932 г. С майка ми пееха и свиреха на китара. У дома има­ше и пиано. Татко бе председа­тел на единствения в света хор на спортисти "Славия".

Аз се смятам за благословен от Бога, защото израснах сред най-големите български компо­зитори и музикални педагози на миналия век. Тези хора бяха из­ключителни българи. След 9 септември 1944-та имаше много музикални изяви и от дете попи­вах всичко. У нас идваше прочу­тият диригент на хор "Гусла" проф. Асен Димитров. Двамата с баща ми непрекъснато решава­ха някакви проблеми, седнали под черешата в двора. Често ни гостуваха Петко Стайнов, Панчо Владигеров, Руслан Райчев, ма­естро Георги Атанасов, все го­леми личности. Още преди да се родя, в хор "Гусла" рамо до ра­мо са пеели баща ми и прочути­ят световен бас Борис Христов. С него са били приятели. Виждал съм го два пъти - първият през 1963-та. Тогава той дойде за пър­ви път в България след заминава­нето си за Италия. Дълги години не го пускаха в родината. Тогава хор "Гусла" направихме голям фурор в претъпканата зала "Бъл­гария". Борис Христов се качи да ни слуша от балкона, заедно със съпругата си баронеса Франка. Аз бях баритон на четвъртия ред в хора. Накрая той слезе да ни поздрави, а ние му подарихме гусларска риза, флагче... Голямо вълнение беше. Като потекоха едни мъжки сълзи, не може да се спре. Втория път го видях в "Бал- кантон", когато правеше монтаж на литургия Доместика от Гре- чанинов. Представих му се - "Аз съм син на Асен Бобевски", а той ме прегърна силно. Как да се заб­равят такива моменти... Никога няма да забравя 1993 година, ко­гато стана погребението на Бо­рис Христов в България. На цен­тралните гробища дирижирах хор от 300 човека - "Гусла", "Ка­вал", Капелата. Изпяхме люби­мата песен на Борис Христов "Черней горо, черней сестро".

В невероятната българска школа, наречена Ансамбъл на Строителните войски, започнах работа през 1969 одина.Тогаваш- ният началник на войските гене­рал Благой Пенев ме назначи за главен художествен ръководи­тел. Там изкарах четвърт век. Пе­ли сме на много събития, пред­ставяли сме България пред най- големите политици, гостували в онези времена в страната ни. Вед­нъж след концерт на ансамбъла на Строителните войски Тодор Живков дойде специално да ме поздрави и в неговия стил каза: "Браво, браво, юнаци!" За да от­биеш тогава военната си служба в ансамбъла, се минаваше през много тежък конкурс - за едно място се състезаваха поне по 10 кандидати. Винаги имах голяма комисия. В нея участваха профе­сори от консерваторията, а цел­та ни беше да вземаме само ка­чествени гласове. Момчетата тогава бяха на по 18 години, в си­лата си. Днес като чувам за голе­мите успехи на моите възпитани­ци, сърцето ми прелива от ра­дост и гордост. Преди време, на конференция за Балканската война, в която взех участие, голе­мият композитор и певец Хайга- шот Агасян,който също пя в мла­дежкия хор "София" към ансам­бъла, пред всички каза за мен: "Това е моят учител." Такива мо­менти не се забравят.

Кирчо Маричков, Пеци Гюзе- лев и Валди Тотев от "Щурците", Иван Лечев и Константин Цеков от ФСБ, фронтменът на Б.Т.Р. Наско Пенев и много други също преминаха през Ансамбъла на Строителните войски. И те бяха блестящи хористи. Всички те кандидатстваха по общия ред през тежък конкурс. Малцина знаят, че в Ансамбъла на Строи­телни войски при мен са пели ре­жисьорът Теди Москов, шефът на "Дарик радио" Радосвет Ра­дев. Няма как да пропусна и го­лемият световен тенор Бойко Цветанов (солист на "Гусла"), дълги години главен солист на операта в Цюрих и пял на всич­ки световни сцени. Мой възпита­ник е и друг световен български музикант - пианистът и компози­торът Александър Зографов, който от много години работи в Канада и САЩ с Ендрю Лойд Уебър. Няма как да изброя всич­ки онези момчета от ансамбъла, които днес са по Италия, Герма­ния, Австрия, Испания, Норве­гия, Португалия, Белгия и къде ли не. И с тях се гордея не само аз, но и цяла България.

Най-голяма роля в живота ми изигра моят преподавател по ди­рижиране в Държавната консер­ватория проф. Георги Димитров. Той беше строг и в същото вре­ме се грижеше за развитието на всеки свой ученик. Бай Георги създаде българската хорово-ди- ригентска школа, написа много учебници, беше активен общес­твеник. Още когато бях студент, той ме представи на Хора на транспортнитеработници, на ко­гото бях диригент в продълже­ние на 3 г. Това беше първият ми трудов договор. Спомням си, че го подписах на 1 октомври 1962 г. Тогава много строго универси­тетите спазваха разпределение­то в провинцията. Аз се явих на комисия и се надявах да остана диригент при транспортните ра­ботници. Още повече, че бай Ге­орги беше в комисията. Той оба­че отсече: "Бобевски ще отиде във Видин!". Тогава ми стана много криво, но после се убедих, че е бил прав, защото събрах много опит там. Казах на моята любима Лили, че ще се оженя за нея, когато се върна след три го­дини. Тя обаче ме последва след 6 месеца, през 1964 г. се ожених­ме и останахме във Видин цели шест години. Благодарен съм на съдбата, че ме събра с такъв чо­век като Лили, която е не само моя любима жена, но и приятел, съмишленик. Господ ни дари с две прекрасни дъщери. Радвам се и на прекрасната внучка Рая.

Много е особена специфика­та да ръководиш в България хор от любители, прекрасни певци с различни ангажименти и тежне­ния и да умееш да ги обед инянаш така, че да изпъкват добрите страни във всеки човек. Музика­та за мен е най-дългата и прекрас­на приказка. А наградите за ней­ното разказване са много - като се започне от първата, която е през 1958-а, та до днес. През 1976-а е една от върховите. В Лон­дон взехме купата на Би Би Си. Сега тази купа шества навсякъде по света, но на нея е гравирано нашето име. Най-тежкият кон­курс и съответно най-големият ни успех беше на "Бела Барток" в Дебрецен през 1982 г. Там взех­ме 4 първи награди,а аз получих голямата диригентска награда, която се даваше много рядко. Не бива да забравям големия ни триумф в Мидълсброу - Англия, с хора "Света София" през 1988- а, където спечелихме четирите големи награди. Аплодисменти и отличия имам от много конкур­си, хоровете ми са пели на някол­ко континента. Животът ми пре­минава на сцената и за нищо не бих го заменил.